Остров Тамбукту - Марчевски Марко - Страница 23

Ние бяхме седнали на тесния нар пред либата орованда. Слънцето залязваше. Площадката беше потънала в сянка, но по върховете на дърветата още трептяха слънчевите лъчи. Горещината почна да намалява.

При нас дойде старият Габон. Той малко говореше и може би затова всички го уважаваха: племето не обичаше бъбривите хора. Габон извади от торбичката си тънък зелен лист и няколко сухи листа и сви дебела цигара. Запали я от огъня, който гореше в колибата и седна при нас на нара. Той също потвърди, че съм ходел из градините на племето занго.

- Лошо ли е, ако човек си откъсне един пъпеш, за да се нахрани? - попитах го аз.

- Не, не е лошо - отвърна Габон. - Лошо е друго...

- Кое?

- Дето пакеги не иска да живее при нас. Андо иска да иде при биляр занго.

Лахо отново повтори, че "биляр занго уин", биляр занго е враг на биляр бома и ако аз отида при биляр занго, ще стана враг на биляр бома.

Едва сега разбрах тревогите на Лахо и на Габон. Те се страхуваха да не отида при техните врагове.

При нас дойде един младеж. Той носеше клепоухо куче с настръхнала козина, което скимтеше и се мъчеше да се изскубне от ръцете му. Лахо нареди на младежа да ни приготви вечеря. Младежът хвана кучето за задните крака и с всички сили го удари в земята. След това го занесе в селото мъртво.

Слънцето залезе. Изведнъж притъмня. Влязохме в колибата. Лахо сбута главните и огънят пламна. Седнахме на нара. Габон започна да ме уговаря:

- Не ходи при биляр занго. Биляр занго - уин. Арики - уин... Тана Боамбо - уин...

Аз си спомних тана Боамбо. Той беше същият едър туземец с трите пояса, окичени с раковини. Боамбо ни затвори в оная тъмна колиба, а после заповяда да ни хвърлят в океана. Не, не, никога не бих отишъл при племето, на тана Боамбо - племето, което ни осъди на смърт... Нали от него избягах в оная тъмна нощ и дойдох тук, в планината, за да спася живота си... Все пак кой от двамата е жив - капитанът или готвачът? А може би и двамата? Как да се срещна с тях? Как да ги намеря?

Казах на Лахо и Габон, че познавам белия човек, който ходел в градините на племето занго. Той е пакеги нанай - добър бял човек - и трябва да го намеря.

- При него ли ще идеш да живееш? - попита ме Лахо.

- Не, ще го доведа тук. Габон каза:

- Не ходи там - и махна с ръка към морския бряг. Въпреки тяхното нежелание аз реших твърдо да отида в залива. Трябва да намеря белия човек. Трябва да го избавя от бедата, в която е изпаднал. Той сигурно се крие из горите край залива, храни се с плодове от градините на туземците като мене в първите дни след бягството ми от племето занго. Живее като подгонен див звяр, със страх за живота си. Трябва, трябва да го доведа при тия добри хора.

Лахо пак ме посъветва да не търся белия човек. Той се страхуваше да не ме сполети някаква беда. Ако биляр занго ме хванат, ще ме опекат и ще ме изядат. Така каза Лахо.

- Биляр занго ядат ли хора? - попитах го аз.

- Ядат! - отвърна Лахо.

И Габон потвърди, че племето занго яде хора.

- А биляр бома попитах го аз със свито сърце.

- И биляр бома изяждат своите врагове отвърна Габон.

Лахо ми обясни, че двете племена - занго и бома - враждуват помежду си и понякога воюват. И двете племена, ако хванат пленници, убиват ги и ги изяждат. А Габон допълни, че преди "дио гена" - десет луни - през време на едно сражение стрелците от племето занго хванали двама ранени от племето бома. отвлекли ги и ги изяли. Но племето бома щяло да си отмъсти В близко време племето бома щяло да нападне племето занго, за да хване и то двама души от своите врагове. И ще направи "бурум-ау" - празник с музика и танци.

- Ще ги изядете ли? - попитах аз със сподавен глас.

- Хе-хо! Ще ги изядем - потвърди Лахо.

- Но... това е... това е много лошо! - задъхано казах аз. - Да убиеш човек и да го изядеш, това е жестоко!

Лахо се изсмя на думите ми. Нещо зловещо имаше в очите му.

- Почакай, сега ще ти покажа нещо - каза той и излезе.

- Къде отиде? - попитах стария Габон.

Той сви рамене и нищо не отговори.

След десетина минути Лахо се върна усмихнат, със светнал поглед. На гърдите му висяха пет човешки долни челюсти, нанизани на връв.

- Виж - гордо каза той, като изпъчи гърди, за да видя по-добре човешките челюсти. - Това са наши врагове от племето занго. Аз ги убих. Тогава племето ме избра за главатар.

- И ги изядохте? - едва промълвих аз. Гърлото ми беше пресъхнало. Езикът ми беше се схванал.

Лахо утвърдително кимна с глава. Грамадните му обици застрашително се залюшкаха.

Изтръпнах. Значи, тия хора бяха людоеди! Възможно ли е? Те изглеждаха тъй кротки, дори тъй страхливи! Много ми се искаше да ги попитам биха ли яли бели хора, но не посмях.

- Уип-уип - много лошо - казах аз. Лахо ме изгледа учуден. След това каза, че те изяждали враговете си само през време на война. Изяждат и убитите, и пленниците. И затова през време на война никой не се предава жив на враждебното племе.

II

Младежът, който беше убил кучето, донесе едно голямо дървено блюдо, пълно с печено месо и ямс. Туземците печаха месо по особен начин: увиваха късовете в листа от пъпешово дърво и ги заравяха в жарава. Месото се изпичаше добре, без да се замърси с пепел, и омекваше от пъпешовите листа.

- От какво животно е това месо? - попитах аз.

- Пакеги видя, че убих кучето пред очите му - отвърна младежът малко обиден.

Месото имаше вкуса на всяко друго месо. Ако не знаех, че е кучешко, и ако ми кажеха, че е от младо биче, щях да повярвам. Лахо и Габон ядяха с голяма охота. Аз предпочитах ямса, но ядох и от месото. Кучешко месо - голяма работа! Нали не е човешко...

Докато се хранехме, младежът седеше мълчаливо на нара, обърнат с гръб към нас. След това прибра празното блюдо и си отиде. Лахо сви дебела цигара, запали я от огъня, смукна няколко пъти и даде на Габон. И той смукна няколко пъти и ми подаде цигарата. Аз отказах да пуша.

- Ще идеш ли да търсиш белия човек? - попита ме Лахо.

- Още утре - отговорих аз. Лахо стана от нара, каза "тауо ала" и си отиде. Габон взе няколко недогорели главни и накладе малък огън под нара. След това легна над самия огън, а аз се разположих на другия край на нара. През нощта Габон става няколко пъти да подклажда огъня. Изглежда, че му беше студено.

В планината, високо над морското равнище, нощите бяха по-хладни, отколкото на морския бряг. Но за мен, човек на севера, те бяха горещи. Аз бях свикнал с нашите студени, снежни зими и нощните "студове" тук ми изглеждаха като хладка баня. При това аз бях облечен, а Габон беше гол. Но защо старият туземец не си отиде вкъщи? Защо остана да спи в моята колиба? Сигурно да ме пази, помислих си аз. Страхуваше се да не избягам при племето занго...

Сутринта Лахо дойде рано и ме извика. Слънцето току-що бе изгряло. Из гората се чуваше разногласната песен на птиците. Въздухът беше свеж, дишаше се леко. Лахо ме поведе по пътеката през гората. Отидохме в селото. Пред колибите горяха малки огньове. Жените белеха батати, печаха питки от тесто, умесено от плодовете на хлебните дървета, варяха в гърнета ямс. Лахо ме заведе до една колиба и извика: - Сабо, каа ну!

На вратата се показа тъмнолика девойка с големи обици на ушите.

- Харесва ли ти? - попита ме Лахо. - Ако искаш, тя ще стане твоя сахе (жена). Говорих с нея, тя е съгласна.

- Моя сахе? - извиках аз изненадан. Погледнах девойката - тя се засмя и се скри в колибата.

- Искаш ли? - попита ме Лахо. Поклатих отрицателно глава:

- Не искам.

Той ме заведе при друга колиба и извика:

- Арена, каа ну!

На вратата се показа друга девойка - Арена. Тя се усмихна, белите й зъби блеснаха на слънцето. На шията й висяха два гердана, на ушите й се люшкаха черни обици от едрите зърна на някакъв плод. Тя беше се пременила като за сватба. Изглежда, че Лахо беше я предупредил.