Остров Тамбукту - Марчевски Марко - Страница 47

Смит забеляза, че огледалото й хареса повече от всичко друго, и ме помоли да й кажа, че й го подарява.

- Мис Зинга - тържествено заговори плантаторът, - аз съм англичанин. Нещастен случай ме доведе на острова на височайшия ви баща. Надявам се, че той ще окаже гостоприемство на един човек като мене, претърпял корабокрушение...

- Какво казва той? - попита ме Зинга. Обясних й накратко молбата на Смит.

- Баща ми, ти го знаеш, но Арики не е съгласен - каза Зинга.

- Какво каза тя? - попита Смит.

- Принцесата на остров Тамбукту ви кани утре на обед в двореца на баща си - шеговито отговорих аз.

Конякът, с който ни почерпи Смит, ни развесели още повече. Дори и Зинга отпи няколко глътки, като се мръщеше. Но тя повече хареса шоколада. Смит й поднесе цяла кутия с шоколад и една бутилка коняк за нейния баща - "краля" на Тамбукту.

Лъчите на залязващото слънце проникнаха през илюминатора и пламнаха в огледалото. Скоро щеше да се мръкне. Време беше да си отиваме. Смит за последен път се разкланя на Зинга и повторно изпрати почитанията си на "височайшия" й баща.

Когато нашата лодка се отдели от яхтата и заплава към брега, попитах Зинга дали й е харесала голямата лодка.

- Хареса ми - отвърна тя.

- Лоши хора ли са пакегите?

- Не са лоши. Но защо оня постоянно се въртеше като маймуна?

Тя не разбираше, че поклоните на Смит означаваха уважение към нея. Когато й казах, че в своята страна плантаторът е бил "калиман биля", голям и силен човек, тя се учуди. Как може такъв сух, слаб човек да бъде силен? Според нея аз съм много по-силен от Смит, защото мускулите ми са по-здрави. Тя разбираше силата на човека във физически смисъл, а не в неговото богатство.

Вечерта Зинга разказа на родителите си какво е видяла в голямата лодка на пакегите. Те я слушаха притихнали и учудени. Тя им даде по една таблетка шоколад. Всички го харесаха, а старата Дугао с добродушна усмивка попита дали шоколадът расте по дърветата. Боамбо сръбна от коняка.

Очите му светнаха.

- Тацири! - облиза той устните си.

Конякът се хареса и на Амбо. След няколко глътки той се развесели и каза, че ако пакегите дадат на Арики повече от това питие, той ще се съгласи на всичко.

- Амбо е прав - каза Боамбо. - Ако пакегите имат повече от това питие, Арики няма да ги хвърли в Голямата вода.

- Имаме - кимнах с глава. - Имаме толкова много, че Арики не би могъл да го изпие за три луни. Пакегите ще дадат на Арики много подаръци.

- Ще поговоря с Арики - обеща Боамбо. - Ще му занеса и от това питие. - И като сръбна пак от коняка, за-мляска с езика: - Тацири! Хе-хо! Пакегите са умни хора...

Конякът беше позамаял главата му.

Стана късно. Простих се със семейството на главатаря и си тръгнах. Нощта беше тъмна. Вятърът, наситен с влага, шумолеше между листата на дърветата. Когато наближих моята колиба, дочух стъпки и се спрях под едно голямо дърво, чиито стари клони стигаха почти до земята. От мрака изплува фигурата на човек. Той мина край мене, без да ме забележи, и се отдалечи по посока на моята колиба. Беше Амбо, синът на главатаря. Той влезе в колибата, но като не ме намери вътре, седна пред отворената врата и запя: Пая, пая, карара, карара-а-а-а, Канеамеа караре, караре-е-е-е.'

Гласът му звучеше тих и тъжен, изпълнен с мъка и копнеж. Приближих го и сложих ръка на рамото му. Реших да поговоря с него откровено. Казах му, че разбирам много добре мъката му и зная всичко...

- Какво знаеш? - отдръпна се той от мене.

- Зная каквото трябва да зная. Ако мислиш, че аз съм виновен, направо ми го кажи.

- Не, не, ти не си виновен. Само Арики е виновен, никой друг.

Той тръсна глава, сякаш бе взел някакво решение, пристъпи към мене и развълнувано ме попита:

- Ти приятел ли си ми?

- Съмняваш ли се в това?

- Не! Приятелството не е като вятъра, който често мени посоката си. Слушай... Има ли в лодката на пакегите много уди, които пускат гръмотевици?

- Има.

- Ще ми дадеш ли една?

- Разбира се!

- Нана - добре! Не забравяй обещанието си.

- Ако искаш, ще те науча да стреляш - казах му равнодушно, сякаш това ми беше безразлично.

Той мълчаливо ми стисна ръката.

Седнали на прага до отворената врата на моята колиба, обгърнати от мрака на непрогледната тропическа нощ, ние приличахме на заговорници... И тогава разбрах, че Амбо иска да убие Арики. Да го убие с пушка, която аз трябваше да му дам и да го науча да стреля. А това би значило да стана съучастник в убийството.

Аз му казах:

- Слушай... Зная какво искаш да направиш...

- Мълчи! - прошепна Амбо.

- Това е много лошо, разбираш ли? Много лошо...

- Мълчи! - повтори той.

- Не, няма да мълча! Ти искаш да убиеш Арики!

Амбо се огледа наоколо и каза тихо, през стиснати зъби:

- Ще го убия! Непременно ще го убия!

Не, не, той не бива да става убиец. Най-лошото нещо е човек да бъде убиец. Хората ще разберат, че Арики е убит с пушка, и ще помислят, че аз съм го убил.

- Страхливец! - ядоса се Амбо и стана.

Пая, пая - копаят, копаят, Канеамеа копае, копа...

Не, това не беше страх. Не се иска много смелост, за да извършиш престъпление. Трябваше да му обясня това.

- Ела в колибата - казах му аз. - Тук може да ни чуе някой.

- Няма да дойда! - рязко отсече Амбо. - Ти ми кажи, ще ми дадеш ли пушка?

- Няма да ти дам!

- Добре! Ти не си ми приятел! - извика той раздразнен и хукна по пътеката към селото.

Деветнадесета глава. Какво могат да направят три герданчета, един нож, една брадва и една бутилка коняк. Арки и Боамбо на гости у Смит. Угощението в яхтата. Принципите на плантатора. Един разгорещен спор. Колибата на вечния огън

I

Още на другия ден отидохме с Боамбо у Арики. Аз бях взел от яхтата бутилка коняк, три герданчета, нож и брадва, като предполагах, че подаръците ще направят първожреца по-сговорчив. Досега Смит ми даваше за размяна с туземците само дреболии - герданчета и огледалца, - а инструментите и сечивата, каквито имаше доста в склада на яхтата, пазеше за себе си. Но сега той отдаваше голямо значение на мисията ми и стана по-щедър. Ако бях му поискал още някоя и друга бутилка коняк или още две-три брадви, той би ги дал на драго сърце, но аз смятах, че засега и това е достатъчно.

Арики ни посрещна сухо. Той дори не стана от нара, на който седеше, и не ни покани да седнем. Но ние седнахме с Боамбо и без покана. Предложих му цигара, но той отказа рязко. Беше мрачен, очите му святкаха гневно. Той ме стрелна със студен, пропит с омраза поглед и припряно заговори за отиването ми в Калио. Защо съм ходил? Кого съм питал? Нали беше ми казал да не ходя? Значи, аз не го зачитам за нищо! Него, рапуо, пуирара на пуяч. Къде се намирам? Тук не е земята на пакегите!

Аз извадих ножа от пакета и му го подадох:

- Рапуо, вземи го. Това е подарък от третия пакеги. Той погледна ножа изпод навъсените си вежди и отблъсна ръката ми. Тогава аз взех един ямс от кошницата, която висеше сред колибата, обелих с ножа кората му и го нарязах. Жената на Арики подсвирна с уста от изненада. Досега тя беше белила и рязала ямса с мидена черупка. Подадох й ножа и казах:

- Вземи го. В голямата лодка има много такива ножове. Жената взе ножа и отиде да се похвали на съседките си. Арики седеше на нара все тъй намръщен и потъмнял като градоносен облак. Той не можеше да ми прости моята дързост. Ходя по селата, лекувам хората без негово разрешение! Как смея!..

Тогава аз извадих от пакета брадвата с къса дръжка и му я подадох.

- Рапуо (Рапуо, пуирара напуя - първожрец, ръководител на религиозната церемония на големия празник, посветен на Дао), това е подарък от третия пакеги. Вземи го. Той веднага разбра какво му давам и за какво служи - стоманената брадва приличаше на каменните брадви на туземците, - но отказа да я вземе.

В колибата имаше едно доста дебело дърво, донесено за огъня. С два-три удара го пресякох на две. Арики не изтърпя и подсвирна от възторг.