Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 27

— Няма промяна. Май още не са се усетили, че сме ги прекарали… макар че, я, чакай… — гласът му се промени — … да, ето че се усетиха. Край оръдието има някакви хора.

Продължавахме да се носим бързо по протока и аз се престраших да хвърля поглед назад. В същия миг от дулото на оръдието се проточи дълга струя бял барутен дим, а след секунда се разнесе острият трясък от преминаващ над главите ни снаряд, последван веднага от глухия екот от изстрела.

— Бъди готов, Хари. Идва левият завой.

Носехме се право към следващия завой и поредният снаряд падна съвсем наблизо, вдигайки на петдесет ярда от борда ни стълб от отломки и облаче от син дим върху една от кораловите глави.

Насочих внимателно „Танцуващата“ към завоя и докато още бяхме в него, в дирята ни попадна още един снаряд, вдигайки висок и изящен стълб от разпенена вода далеч над мостика. Носещият се отзад вятър ни заля с пръски.

Вече бяхме стигнали средата на пътя и втурналите се да ни посрещнат шестфутови вълни бяха побеснели, че е трябвало да отстъпят пред яките прегради от корал.

Артилеристите от катера стреляха с ужасяваща неточност. Един от снарядите им се пръсна на петстотин ярда от кърмата ни, а после друг премина между мен и Чъби. Смразяващият блясък на преминаващия снаряд ме накара да залитна замаяно сред струята от горещ въздух.

— Ето я и клисурата — тревожно викна Чъби, а аз изтръпнах от ужас, щом видях как се стеснява протокът и стърчащите при изхода му коралови грамади, високи колкото мостика.

Струваше ми се, че е невъзможно „Танцуващата“ да се промъкне през толкова тясна дупка.

— Напред, Чъби, стискай палци — викнах аз и все още на пълен ход, поведох „Танцуващата“ към клисурата. Зърнах го как е сграбчил с две ръце перилата и очаквах стоманата да се превие от силното стискане.

Бяхме почти по средата, когато се ударихме и се разнесе остър и пронизващ трясък. „Танцуващата“ се наклони и се люшна сякаш разколебана.

В същия миг встрани от нас се пръсна поредният снаряд. Върху мостика се посипа дъжд от парченца корал и свирещи стоманени отломки, но аз почти не ги забелязах, защото се опитвах да намаля скоростта на „Танцуващата“.

Отдръпнах яхтата от отвесната стена и откъм десния борд се разнесе остър стържещ звук. За миг останахме здраво заклещени, а после срещу нас се втурна поредната огромна зелена вълна, която ни повдигна от зъбите на корала и ние преминахме през клисурата. „Танцуващата“ се понесе напред.

— Слез долу, Чъби — извиках аз. — Виж дали не се е появила пробойна. — По брадичката му се стичаше кръв от някаква драскотина, но той се спусна по стълбата.

Мярналото се отпред открито пространство ми даде възможност да хвърля поглед назад към катера. Той бе почти закрит от простиращите се помежду ни коралови грамади, но все още стреляше бързо и яростно. Очевидно беше спирал при началото на протока, може би за да извадят Дейли — но вече бях сигурен, че няма да се опитат да ни преследват. Ако тръгнеха пък да заобикалят през големия пролив отвъд Тримата старци, щяха да са им необходими цели четири часа.

Пред нас се появи последният завой на протока и корпусът на „Танцуващата“ отново докосна корала. Сърцето ми се сви, Щом чух стържещия звук. После изскочихме най-сетне в откритото пространство зад основния риф — сред ширналия се като кръгла арена дълбок вир с диаметър от триста ярда, обграден от коралови стени и открит към бушуващите вълни на Индийския океан само чрез излаза през Топовния пролом.

Чъби отново застана до мен.

— Нищо й няма, Хари. Капчица вода не е влязла — не можех да не се възхитя мислено на моята любимка.

Най-после имахме отлична видимост към екипажа на катера, който бе на половин миля отвъд рифа, а след завоя ни към вира „Танцуващата“ бе изложена странично към тях. Те сякаш усетиха, че им се удава последна възможност, защото започнаха да пускат снаряд след снаряд.

Снарядите падаха около нас, плискайки обилно вода и толкова наблизо, че не ми остана никакъв избор. Направих нов завой, насочвайки „Танцуващата“ към тясната пролука, и се понесохме към пролома в Топовния риф.

Дадох пълен напред и когато преминахме мястото, от което нямаше връщане назад, усетих, че стомахът ми се свива от ужас при вида на разкрилото се през пролома открито море. Стори ми се, че целият океан се е надигнал пред мен, готов да смачка крехкото корабче като някакво разбесняло се чудовище.

— Чъби — глухо викнах аз. — Я погледни напред.

— Хари — прошепна той, — сега му е времето за молитва.

А „Танцуващата“ се впусна храбро да посрещне страховития морски Голиат.

Той се приближаваше, готов да нападне с чудовищните си мишци, издигайки се все по-високо и по-високо като стъклена зелена стена, а вече дочувах и грохота му — като на опустошителен огън сред суха трева.

Поредният снаряд префуча ниско над главите ни, но аз почти не го забелязах, защото „Танцуващата“ бе вирнала глава и започваше да се катери по високата като планина вълна.

Вълната ставаше все по-бледозелена към високия си, накъдрен гребен и „Танцуващата“ се носеше нагоре, сякаш подета от ескалатор.

Палубата рязко се наклони и ние увиснахме безпомощно върху перилата.

— Ще се преобърнем — изкрещя Чъби, когато яхтата почти се изправи като кон на задните си крака. — Тя ще се прекатури бе, човек!

— Давай направо — викнах на „Танцуващата“ аз. — Сечи през зеленото!

Тя сякаш ме разбра, защото се хвърли с острия си нос към извивката на вълната само миг преди тя да се стовари върху нас и да натроши корпуса на парчета.

Ревящите шестфутови зелени талази се плиснаха страховито върху ни, помитайки всичко от носа към кърмата, а „Танцуващата“ потръпна, сякаш бе ранена смъртоносно.

После внезапно изскочихме зад гърба на вълната и под нас зейнаха страховитите дебри на бездната. „Танцуващата“ се хвърли напред, падайки от високото към появилата се бразда между двете вълни.

Ударихме се в повърхността на водата с оглушителен трясък, от който „Танцуващата“ сякаш остана зашеметена, а Чъби и аз се проснахме върху палубата. Но докато се мъчех да се изправя, „Танцуващата“ се отърси от плисналите се върху борда й тонове вода и се впусна да посрещне следващата вълна.

Тя беше по-малка и „Танцуващата“ прелетя през гребена й като делфин.

— Браво, моето момиче — викнах й аз, а тя набра скорост и преодоля третата вълна като бегач през препятствия.

Някъде наблизо изтрещя още един трифунтов снаряд и въздухът потрепери, но ние вече бяхме в открито море и се понесохме към безкрайната шир на океана, където не можеше да ни достигне никакъв изстрел.

Пазачът, който бе паднал в несвяст върху палубата от прекомерната доза уиски, вероятно бе изхвърлен от огромната вълна през борда, защото повече не го видяхме. Оставихме другите трима на едно островче на трийсет мили северно от Сейнт Мери, на което знаех, че има кладенец с полусолена вода и със сигурност ходеха рибари от континента.

Тримата бяха вече изтрезнели и се бореха с тежкия махмурлук. Когато на свечеряване потеглихме на юг, тримата ни проследиха с тъжни погледи от брега. Пристигнахме в Гранд Харбър по тъмно. Реших да оставя яхтата на котва при вълнолома, вместо да я откарам до Адмиралтейския кей. Не ми се щеше очевидните поражения по корпуса й да станат повод за приказки из целия остров.

Чъби и Анджело слязоха на брега с надуваемата лодка, но аз бях толкова изтощен, че нямах сили да ги придружа, и без да вечерям, се строполих на двойната койка в каютата, където съм спал непробудно чак до девет сутринта, когато ме събуди Джудит. Анджело беше я изпратил с цяла купа сандвичи с риба и шунка.

— Чъби и Анджело отидоха до мисис Еди да купят някакви материали за ремонта на яхтата — съобщи ми тя. — Скоро ще дойдат.

Излапах лакомо закуската и отидох да се обръсна и да се изкъпя. Когато се върнах, тя още не беше си отишла и седеше на края на койката. Явно искаше да си поговорим.

Махна с ръка на несръчните ми опити да превържа раната си и ме накара да седна, докато тя се зае с бинта.