Окото на тигъра - Смит Уилбур - Страница 46

Пресуших чашата си наведнъж.

— Тя има нужда от възбуждане — което и двамата знаем, иначе хич я няма в леглото — напомних му аз и Мани ме перна през устата, пуквайки устните ми, а уискито започна да ме щипе в прясно разкъсаната плът.

— Затворете го — спокойно нареди той. Докато ме тласкаха да изляза от салона и после по палубата към носа на яхтата доволно си помислих, че Лорна ще трябва да отговаря на някои доста болезнени въпроси. От двете ни страни бързо се нижеха светлинките от брега и чезнеха в нощния мрак, а реката беше черна и широка.

Над бака пред мостика имаше ниска надстройка без покрив, от която по тясна стълбичка се слизаше към неголямата площадка отдолу. Тук вероятно бяха помещенията на екипажа, защото от площадката се тръгваше по коридорче, водещо към каютите и малка столова.

В дъното имаше желязна врата с емайлирана табелка „Склад на бака“. Бутнаха ме вътре и затръшнаха тежката врата. Ключът изщрака и аз останах сам в тясното помещение с размери не повече от шест на четири фута. На две от стените бяха закачени в редица шкафчета, а въздухът беше влажен и застоял.

Първата ми грижа бе да си намеря някакво оръжие. Всичките шкафчета бяха заключени, а вратите им бяха от дъбови плоскости, дебели един инч. Можеха да бъдат разбити само с брадва, но все пак направих опит. Опитах се да ги издъня, използвайки рамото си като таран, но помещението беше много тясно и не можах да се засиля достатъчно.

Вдигнатият от мен шум привлече вниманието на охраната. Вратата се разтвори широко и един от моряците застана в коридора с насоченото дуло на едрокалибрен зловещ „Рюгер Магнум“.

— Престани — викна той. — Тук няма нищо — кимна към купа спасителни жилетки, нахвърлени до стената в дъното. — Стой мирно и тихо или ще извикам момчетата да те укротят — тръшна вратата, а аз се отпуснах върху купчината спасителни жилетки.

Нямаше съмнение, че пред вратата през цялото време стои пазач. Другите сигурно бяха съвсем наблизо. Не бях очаквал, че някой ще отвори вратата, и за миг се обърках. Трябваше да го накарам да я отвори пак — но тогава вече щях да побягна. Знаех, че шансовете ми за успех са съвсем нищожни. Онзи трябваше само да насочи огромното си пушкало към стаичката и да натисне спусъка. Нямаше как да не ме уцели.

Огледах купа спасителни жилетки и станах отново, за да ги разместя. Отдолу открих малка дървена щайга, пълна с разни материали за чистене. Имаше найлонова четка за под, парцали, тенекиена кутия с химикал за почистване на метали, половин калъп жълтеникав сапун и бутилка от бренди, пълна до половината с някаква прозрачна течност. Отвих капачката и я помирисах. В шишето имаше бензин.

Седнах отново и започнах да размишлявам, опитвайки се да преценя каква е вероятността да успея.

Ключът на лампата беше от външната страна на вратата, а самата лампа над главата ми бе покрита с глобус от дебело стъкло. Изправих се и се покатерих върху шкафчетата. Увиснах напред и свалих глобуса, за да разгледам крушката. Реших, че все пак имам някакъв шанс.

Спуснах се обратно на пода и вдигнах една от дебелите спасителни жилетки. Затягащата пластинка на верижката на часовника ми послужи като тъпо ножче, с което срязах и разнищих брезента, докато не се отвори достатъчно голяма дупка, в която да пъхна показалеца си. Разпорих брезентовия плат и измъкнах няколко шепи от бялата мека подплата. Разкъсах още няколко спасителни жилетки, трупайки подплатата на пода, докато не се образува достатъчно голяма купчина.

Залях памучния дреб с бензина от бутилката и грабнах една шепа от него, а после отново се покатерих върху шкафовете. Отвих крушката и стаичката потъна в пълен мрак. Допрях пипнешком напоения с бензин дреб до изходните клеми на лампата. Нямаше какво да използвам за изолация, така че поднесох с голи ръце стоманената пластинка от верижката и я пъхнах между клемите, за да направя късо съединение.

От клемите веднага изпращя синя искра, бензинът мигновено се запали, а напрежението от 180 волта ме разтърси, сякаш ме блъсна шрапнел от едри сачми, събаряйки ме от шкафовете. Паднах свит на пода, стискайки в ръка пламналия дреб.

Зад вратата се разнесоха неясни сърдити викове. Бях успял да прекъсна електричеството във всички помещения на бака. Хвърлих бързо горящия дреб върху приготвената купчина и тя пламна тутакси. Тръснах искрите от ръката си, увих носната си кърпа около устата и носа, грабнах една здрава жилетка и се изправих до желязната врата.

Бензинът изгоря за секунди и памучният дреб започна да тлее, изпускайки гъст черен пушек, който миришеше отвратително. Помещението се изпълни с дим и от очите ми рукнаха сълзи. Опитвах се да вдишвам дълбоко, но дробовете ми се разкъсваха от пушека и се разкашлях жестоко.

Зад вратата някой извика високо:

— Нещо гори.

А в отговор се чу:

— За Бога, запалете проклетите лампи.

Разбрах какво трябва да правя и започнах да блъскам върху желязната врата, викайки колкото ми глас държи: „Пожар! Корабът гори!“ Но никак не се преструвах. Килията ми се изпълни с гъст черен дим, а памучният дреб продължаваше да гори. Разбирах, че ако в следващите шейсет секунди някой не отвори вратата, ще се задуша и виковете ми навярно са били съвсем убедителни. Пазачът отвори широко вратата, стискайки в едната си ръка тежкия „Рюгер“ и осветявайки склада с фенерче.

Огледах мигновено обстановката и видях, че в помещенията наоколо е все още тъмно, в мрака се щураха нечии неясни сенки и някои от тичащите носеха фенерчета — а после от склада блъвна облак от гъстия черен дим.

Излетях заедно с пушека като пуснат бик на корида, втурвайки се отчаяно към чистия въздух и изпитвайки ужас, че едва не се задуших. Ужасното преживяване ме изпълни със сили.

Пазачът падна на пода, съборен от сблъсъка с мен, и при политането си, без да иска, даде изстрел. Бликналият от дулото на пистолета огън блесна като светкавицата на фотоапарат, осветявайки пространството наоколо и посоката към стъпалата за горната палуба.

Трясъкът от изстрела в закритото помещение беше толкова оглушителен, че неясните сенки на тичащите сякаш замръзнаха на място. Бях стигнал до средата на пътя към стълбата, когато един от тях се опита да ми попречи. Ударих го с рамо в гърдите и чух, че въздухът от дробовете му изсвистя като от спукана топка.

Наоколо се разнесоха предупредителни викове и пред стълбата застана друг едър мъж. Докато тичах по коридора, аз бях набрал скорост и се хвърлих с цялата си тежест, нанасяйки удар с крак, който попадна в корема му, след което той се преви на две и се свлече на колене. Докато падаше, лицето му се освети от светлината на фенерче и видях, че пред мен лежи моят приятел с дъха на чесън. Радостта, че съм му отмъстил, ми даде нови сили, стъпих с единия си крак върху рамото му и го използвах като трамплин, за да подскоча до средата на стълбичката.

Някой ме сграбчи за глезена, но ритнах ръцете му и се покачих на горната палуба. Единият ми крак бе още на последното стъпало, с едната си ръка придържах спасителната жилетка, а с другата се подпирах на месинговите перила. И в същия миг на безсилие пътят ми към палубата бе препречен от следващия ми противник — тогава лампите светнаха. Спрях се за миг, заслепен от ярката светлина.

Застаналият пред мен беше младежът с палката и докато я вдигаше над незащитената ми глава, в очите му проблесна дивашка радост. Нямаше друг начин да го избегна, освен да се пусна от перилата и да падна обратно в бака, където бе пълно с побеснели преследвачи.

Погледнах назад и вече вдигах ръката си от перилата, когато забелязах, че зад гърба ми морякът с „Рюгера“ се надигна несигурно, насочи пистолета и се опита да се задържи неподвижно, след което стреля по мен. Едрокалибреният куршум префуча край ухото ми, едва не пукна тъпанчето ми и се заби в гърдите на онзи с палката. Тялото му подскочи във въздуха и се стовари назад върху палубата. Падна върху такелажа на предната мачта с разперени като на захвърлено плашило ръце, а аз го последвах с отчаян скок и се изправих на палубата, все още стискайки спасителната жилетка.