Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 46

Малкото дяволче ме атакуваше по всички фронтове. Бе невъзможно да му откажа, когато пуснеше в ход чара си. Тогава ми хрумна нещо.

— Трябваше да попиташ него.

Отношенията между тях двамата бяха доста особени. Само ние тримата — двамата родители и аз — знаехме истината. Принцът мислеше за Танус като за свой наставник и командир на своята армия. Въпреки привързаността си детето се страхуваше от него. Танус не беше човек, с когото малко момче, пък било то и принц, би си поиграло.

Сега двамата се гледаха. Явно Мемнон обмисляше план за атака, а Танус се опитваше да потисне смеха си.

— Господарю Хараб — принцът се беше спрял на официалната форма, — искам да дойда с вас. Смятам, че това ще е полезен урок за мен. Все пак един ден аз ще трябва да водя армията.

Бях го научил да размишлява логично. Можех да се гордея с ученика си.

— Принц Мемнон, това заповед ли е? — Баща му успя да прикрие удивлението си, като се намръщи.

В очите на принца проблеснаха сълзи и той поклати тъжно глава.

— Не, господарю. — Отново бе станал малко момченце. — Но много искам да дойда на лов с вас, моля ви!

— Царицата ще ме обеси. Хайде, скачай при мен, малък разбойнико!

Принцът обичаше Танус да го нарича „разбойник“. Обикновено той наричаше така войниците от любимия си полк и това караше Мемнон да се чувства един от тях. Нададе радостен вик и едва не се спъна в бързината да се качи на колесницата. Танус се протегна и го хвана за ръката. Вдигна го на платформата между нас двамата.

— Дий! — извика Мемнон на Пейшънс и Блейд и се понесохме напред към пустинята. Преди това аз не пропуснах да изпратя вестоносец до царицата. Дори лъвицата не е толкова свирепа, когато ставаше въпрос за малкото й, както царицата.

Там, откъдето бяха преминали мигриращите стада, се бе образувал път широк неколкостотин метра. Копитата на ориксите са широки, за да стъпват по мекия пясък на пустинята. Оставяха ясни следи във формата на хиксоските остриета на копия. Хиляди от тези огромни антилопи бяха преминали по този път.

— Кога? — попита Танус.

Аз слязох от колесницата, за да разгледам следите внимателно. Мемнон слезе с мен, защото никога не изпусках възможността да го науча на нещо. Показах му как нощният вятър ги е загладил и как малките насекоми и гущери са нанесли своите следи върху тези на стадото.

— Преминали са оттук вчера вечерта — изказах мнението си с подкрепата на принца, — но се движат бавно. С малко късмет ще ги застигнем преди обед.

Изчакахме колите да ни настигнат. Напоихме конете и сетне продължихме, следвайки широкия утъпкан път през дюните.

Скоро открихме трупове на изнемощели животни: бяха или много стари, или твърде млади и върху тях вече бяха накацали врани. Червените чакали се навъртаха крадешком, надявайки се на плячка.

Следвахме широкия път, докато забелязахме облак прах на южния хоризонт и тогава ускорихме ход. Когато се изкачихме на каменистите хълмове, забелязахме разпръснатите под нас стада, а пустинята се бе преобразила в цветна градина.

Последните дъждове може би бяха паднали тук преди стотици години. Изглеждаше невъзможно, но семената, които през цялото време бяха спали, изгаряни от слънцето и разпръсвани от пустинния вятър, бяха изчакали този дъжд. За всеки, който се съмняваше в съществуването на боговете, това чудо бе доказателство. За всеки, който се съмняваше, че животът е вечен, това даваше обещание за безсмъртие. Ако цветята можеха да оцелеят, то и човешката душа, която е много по-прекрасна и ценна, би могла да живее вечно.

Местността под нас бе оцветена в меки зелени тонове като фон на прекрасна дъга, а наоколо растяха цветя. Оранжево оцветените маргаритки цъфтяха по равнината, а тези с бели листчета приличаха на слана по склоновете на хълма. Сини гладиоли, пурпурни лилии и жълти азалии буйно цъфтяха наоколо. Красотата им обаче бе ефимерна. След месец пустинята отново щеше да триумфира. Цветята щяха да изсъхнат, а тревата щеше се превърне в прах и да се разпръсне от горещите ветрове. Нищо нямаше да остане от великолепието, освен семената, малки като прашинки пясък.

— Такава красота трябва да бъде споделена с този, когото обичаш — въздъхна Танус. — Защо царицата не е с мен сега!

Това че той бе толкова развълнуван от гледката, доказваше, че красотата е всесилна. Този мъж, войник и ловец бе забравил за плячката и гледката го изпълваше с религиозно благоговение.

Викът на Кратас ни сепна.

— В името на смърдящата брада на Сет, там долу трябва да има повече от десет хиляди орикси.

Те се бяха разпръснали чак до зелените очертания на далечните хълмове. Някои от възрастните самци стояха сами, странейки от останалите, но повечето бяха в стада от десет до сто. Приличаха на огромни ръждиви петна. Сякаш всички орикси в Африка се бяха струпали тук.

Отново напоихме конете, преди ловът да започне. Това ми даде възможност да отида напред и да разгледам струпването на толкова много животни. Естествено Мемнон ме последва, но когато се опитах да го хвана за ръката, той издърпа пръстите си.

— Не ме дръж за ръка пред всички, Таита — важно ми нареди. — Вече не съм малък.

Докато стояхме на височината, някои от животните наблизо вдигнаха глави и ни загледаха любопитно. Дойде ми наум, че вероятно досега те никога не бяха виждали хора и не се страхуваха от нас.

Ориксите са прекрасни създания, високи като коне, със същите гъсти тъмни опашки, стигащи до земята. Имаха дълги гриви, но приликата им с конете свършваше дотук, защото на главите си имаха тънки и остри като нож рога. Докато другите видове антилопи са кротки и безобидни, спасявайки се от нападателя с бягство, ориксите не биха отстъпили дори на лъв.

Разказах на Мемнон за тяхната смелост и издръжливост, за начина, по който живееха, без да пият вода.

— Те поемат вода от росата и от пустинните корени и грудки, които изравят с копитата си.

Той ме слушаше с интерес, защото бе наследил любовта към преследването от баща си и го бях научил да уважава всички диви животни.

— Истинският ловец разбира и уважава птиците и животните, които преследва — казах му аз, а той кимна сериозно.

— Искам да бъда истински ловец и войник, също като господаря Танус.

— Човек не се ражда с тези дарби. Трябва да ги научи по същия начин, както ти се подготвяш да бъдеш велик и справедлив фараон.

Изпитах разочарование, когато Танус ми викна, че конете са напоени, и видях останалите отново на колесниците. Бих предпочел да прекарам остатъка от деня с принца, наблюдавайки животните. Върнах се неохотно и подкарах колесницата начело на колоната.

На платформите на другите колесници стрелците бяха обтегнали лъковете си. Ловната треска бе обхванала всички. Бяха като ловджийски кучета, надушващи плячка.

— Но, господарю Танус! — извика Кратас. — Какво стана с облога за изхода на лова?

Преди той да успее да отвърне, промърморих:

— Обзаложи се. Старият самохвалко никога не е стрелял от летяща колесница.

— Само за тези, които сам си убил — викна Танус. — Ако в животното има стрела от другиго, не се брои. Всеки стрелец да маркира стрелите си със своя шарка, така че по-късно да може да претендира за животното.

Танусовият отличителен знак бе Окото на Хор.

— Един златен дебен за всеки убит орикс с твоя стрела в него.

— Нека са два — предложих аз. — Един за мен.

Аз не обичам да залагам, но това не беше залагане.

Танус бе въоръжен с новия си двойноизвит лък, а аз бях най-добрият водач на колесница в армията.

Все още бяхме новаци, но бях наблюдавал как хиксосите използват колесниците си. Всяка новост, която техните ескадрони показаха през онзи ужасен ден в равнината на Абнуб, бе запечатана, в паметта ми. За мен това не бе само лов за месо или спорт, а практика и тренировка за много по-големия лов на войната. Бяхме се научили да пропускаме в боен ред, да контролираме колесниците в разгара на битката и да реагираме при всяко движение на противника.