Речният бог (Книга втора) - Смит Уилбур - Страница 58

Коленичих до нея.

— Какво има, смелото ми момиче? — тихо я попитах аз.

Тя позна гласа ми и отвори очи. Клепачите й бяха залепнали от слуз. Бях ужасен от състоянието й. Шията и гърлото й бяха подути почти двойно от нормалното. Отвратителна жълта гной течеше от устата и ноздрите й. Треската я изгаряше. Топлината, която излъчваше, бе като от лагерен огън.

Тя се опита да се изправи, когато я погалих, но бе твърде слаба. Дъхът й клокочеше и свистеше в гърлото й. Гъста гной излизаше от ноздрите й и се чуваше как я задушава. Тя се бореше за всяка глътка въздух.

Очите й ме гледаха с молба и доверие. Бях безпомощен. Дръпнах белия ленен шал от раменете си и изтрих гнойта от ноздрите й. Бе жалък опит, защото веднага след това от тях потекоха нови струйки гной.

— Таита! — викна Хюи. — Всичките ни животни са поразени от тази епидемия.

Оставих Пейшънс и обиколих останалите коне от стадото. Половината от тях вече бяха легнали по земята, а тези, които все още стояха изправени, залитаха и от устата им течеше жълта гной.

— Какво да правим? — искаха да разберат Хюи и останалите коняри. Трябваше да оправдая доверието им. Очакваха от мен да предотвратя това ужасно бедствие. Не знаех никакво лекарство, нито можех да се сетя дори за драстично или невероятно лечение.

Върнах се при Пейшънс и отново изтрих гнойта от ноздрите й. Виждах, че бързо губи сили. Всеки дъх й костваше невероятно усилие. Скръбта ми ме обезоръжи и знаех, че моята безпомощност скоро ще се превърне в сълзи и нямаше да има никаква полза нито за конете, нито за хората.

Някой коленичи до мен, вдигнах поглед и видях, че е един от шилуките, усърден коняр, с когото бях в приятелски отношения.

— Това е болестта на гну — каза ми той на простия си език. — Много ще умрат.

Вгледах се в него, докато проумея думите му. Спомних си за пръхтящите сивкави животни, от които равнината бе потъмняла, и как решихме, че са дар от боговете.

— Тази болест убива нашите животни, когато гну се върне. Тези, които оцелеят, са в безопасност. Не се разболяват повече.

— Какво да направим, за да ги спасим, Хабани? — настоях аз, но той поклати глава.

— Нищо не може да се направи.

Държах главата на Пейшънс, когато тя умря. Дъхът й заседна в гърлото. Тя потрепери и остана неподвижна. Издадох тих стон, но когато вдигнах помътнелия си от сълзи поглед, видях малкото конче на Пейшънс да лежи на земята.

В този миг отчаянието ми се смени с изгаряща ярост.

— Не! — извиках аз. — Няма да позволя то да умре.

Изтичах до кончето и извиках на Хабани да ми донесе кожените ведра с вряла вода. С ленена кърпа навлажних шията на кончето, опитвайки се да намаля подуването, но нямаше ефект. Гнойта все още излизаше от ноздрите му, а горещата му кожа бе изопната.

— То умира — поклати глава Хабани. — Много ще умрат.

— Няма да позволя — повторих аз и изпратих Хюи до галерата да ми донесе медицинското сандъче.

Докато се върне, бе станало късно. Жребчето бе към своя край. Дъхът му секваше и силите го напускаха. Опипах шията му, за да открия дихателната тръба. С един плитък разрез тръбата се показа и сетне със скалпела направих малка дупка в нея. Моментално през отвора изсвистя въздух и дробовете му се издуха. Започна да диша ритмично, но отворът отново се запълни с гной и кръв.

Бързо отчупих бамбукова пръчка от близката колесница и отрязах тръбичка, която пъхнах в раната. Тя задържа дихателната тръба отворена и жребчето се успокои.

— Хюи! — извиках аз. — Ще ти покажа как да ги спасим.

Преди да настъпи нощта, бях обучил повече от стотина водачи на колесници и коняри да извършват тази груба, но необходима операция. Работихме цялата нощ на колебливата светлина на ламите, в царските стада имаше над петнадесет хиляди коне. Не успяхме да спасим всичките. Продължавахме да работим с почернели от засъхнала кръв ръце. Когато умората ни надвиваше, лягахме на купа сено и спяхме по час, след което продължавахме с работата си.

При някои от конете болестта, която бях нарекъл Жълтия удушвач, се проявяваше в по-лека форма. Изглежда, имаха вродена устойчивост към болестта. Много от тях останаха на крака, а след няколко дни оздравяха.

Други умряха, преди да разрежем дихателната им тръба. Дори някои от тези, които успешно бяхме оперирали, по-късно умряха от гангренясване и усложнение на раната. Принц Мемнон бе принуден да изостави колесниците и да се върне пеша до Кебуи.

Накрая загубихме половината от нашите коне, седем хиляди умряха, а тези, които останаха живи, бяха толкова слаби, че им бяха необходими месеци да се възстановят. Жребчето на Пейшънс оцеля и замести майка см в моето сърце. Впрегнах го от дясната страна на моята колесница. Нарекох го Рок заради силата и добрия нрав.

— Как тази зараза ще се отрази на завръщането ни в Египет? — попита ме господарката.

— Върна ни с доста години назад — казах й аз и видях болката в очите й. — Загубихме повечето от старите обучени коне, такива като Пейшънс. Царските стада трябва да се размножат и да тренираме млади коне, които да заемат местата пред колесниците.

Очаквах годишната миграция на гну със страх, но когато дойдоха и отново равнините потъмняха от животни, Хабани излезе прав. Само няколко от нашите коне показаха признаци на болестта, и то в лека форма, което ги отклони само за няколко седмици, преди отново да заемат местата си.

Бях много учуден от факта, че малките кончета, родени след първата миграция, бяха имунизирани чрез млякото на своите майки. Бях сигурен, че никога повече няма да преживеем тази чума в пълната й сила.

Сега главната ми задача бе построяването на гробницата на фараона. Бях длъжен да прекарвам повечето време на онова диво и неприветливо място.

Планините бяха непредсказуеми като красива жена. Понякога бяха забулени от облаци. Друг път бяха прекрасни и съблазнителни, зовейки ме да открия всичките им тайни и да изпитам всичките им опасни наслаждения.

Въпреки че разполагах с осем хиляди роби и неограничена помощ от превъзходни майстори и художници, работата по гробницата вървеше бавно. Знаех, че за завършването й са нужни години. Всъщност нямаше за къде да бързаме, защото царските стада с коне трябваше да бъдат попълнени отново и да обучаваме полковете с шилуки, докато станат достатъчно силни, за да се сблъскат с хиксосите някой ден.

Когато не бях горе в планините при гробницата, прекарвах времето си в Кебуи, където имаше безброй задачи и удоволствия, които ме очакваха: от обучението на двете малки принцеси до измислянето на нови военни тактики заедно с господаря Танус и принца.

По това време вече бе ясно, че докато Мемнон някой ден ще предвожда дивизии колесници, то Танус никога нямаше да преодолее отвращението си към конете. Той бе моряк и пехотинец до мозъка на костите си и с течение на годините ставаше все по-консервативен. Интересуваше се само от новите полкове на шилуките.

Принцът растеше като стремителен водач на колесница. Всеки ден идваше при мен с дузина нови идеи, някои от които невъзможни за изпълнение, но други доста добри. Изпробвахме ги всичките, дори онези, които знаех, че са неосъществими. Беше на шестнадесет години, когато царица Лострис го произведе в ранг Най-добрият от десет хиляди.

Тъй като Танус рядко се качваше на колесница, аз поех ролята на главен водач на колесницата на Мемнон. Между нас съществуваше пълна хармония, която се простираше и върху любимия ми впряг коне. Рок и Чейн. Когато бяхме на поход, принцът предпочиташе да кара, а аз стоях на платформата зад него. Обаче щом започнеше сражение, той ми подаваше юздите и взимаше лъка или копието. Аз поемах управлението на колесницата и влизахме в битката, както бяхме мечтали едно време.

Когато Мемнон възмъжа и заякна, започнахме да печелим награди в състезанията. Първо, триумфирахме на надбягванията с коне, където Чейн и Рок показаха на какво са способни; сетне започнахме да печелим състезанията по стрелба и хвърляне на копия. Скоро този, който искаше да спечели лентата на победителя от царица Лострис, трябваше първо да си премери силите с нас.