Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур - Страница 36

Роян изгледа Никълъс в очакване.

— Цялата съм в пот. Моля те, ела да ме пазиш, докато се къпя. Ще застанеш така, че да ме чуеш, ако имам нужда от теб, става ли?

И така, Никълъс се излегна на зеления мъх, протегнал се почти досами водата, и се заслуша в пляскането и доволните писъци на спътницата си, която се радваше на студените води на реката. Беше застанал нарочно от другата страна на завоя, за да не я наблюдава, докато се къпе, но по едно време си даде сметка, че течението я е изместило по-надолу по реката. През листата на дърветата се показа нечий мокър гръб, лъснал на слънцето. Никълъс бързо отмести погледа си на другата страна и с изненада установи как само секунда недискретност бе подействала благотворно на самочувствието му на мъж. Едно късче голота го караше да мисли за какво ли не…

Най-сетне Роян се показа иззад прикритието и докато бършеше косата си, безгрижно си подсвиркаше.

— Твой ред е. Искаш ли да те пазя? — попита тя.

— Благодаря, вече съм голямо момче — отклони Никълъс предложението й, но докато тя го подминаваше, не му убягнаха лукавите искрици в погледа й. Кой знае, може би си даваше сметка, че течението я е отнесло по-далеч от предвиденото, че някой я е гледал иззад храсталаците по брега? Мисълта му се стори примамлива.

Отиде да се изкъпе във вира сам, но когато се съблече и погледна надолу към тялото си, видяното го накара да се почувства гузен. Откакто Розалинд си беше отишла, не бе срещал жена, която да му въздейства така.

— Едно гмуркане в студеното няма да ти се отрази никак зле, приятелче — захвърли той дънките си върху близкия храст и скочи във водата.

След вечеря, докато стояха край лагерния огън, Никълъс изведнъж надигна глава и се ослуша като стреснат.

— Дали не са започнали да ми се причуват звуци? — зачуди се той на глас.

— Не — засмя се Тесай. — Това, което чуваш, са песни. Монасите от манастира идват да ни посрещнат.

Малко по-късно зад клоните на дърветата започнаха да проблясват запалените факли на шествието, което се виеше нагоре по хълма. Щом монасите доближиха, мулетарите и помощниците на Борис се скупчиха пред лагера и на свой ред запяха песни и запляскаха с ръце за добре дошли.

Дълбоките им мъжки гласове се напъваха почти до скъсване, в следващия миг се снишаваха до едва доловим шепот, за да гръмнат отново в ритъма на песента, изпълвайки със своята магия красивата африканска нощ. От удоволствие и страхопочитание едновременно Никълъс започна да усеща тръпки по гърба си.

Най-накрая пред очите им се показаха и белите раса на монасите, които пърхаха като огромни пеперуди на светлината на огньовете и се приближаваха по пътеката. Щом първият от светите мъже стъпи на територията на скромния лагер, прислужниците се свлякоха на колене и сведоха глави. Най-отпред вървяха послушниците, боси и гологлави, след тях — монасите, облечени в дълги бели дрехи и увили високи чалми над главите си. Редиците им се разделиха на две и образуваха почетен шпалир за дяконите и ръкоположените духовници с техните пъстро избродирани раса.

Всеки от свещениците носеше в ръце тежък коптски кръст, изваян от самородно сребро и окачен на върха на дълга пръчка. Дойде ред и те да се отдръпнат встрани, за да могат четирима здрави послушници да изнесат най-отпред покрита с балдахин носилка, която беше поставена в центъра на лагера. На светлината на факлите и газените лампи в лагера златопурпурният плат на балдахина трептеше като ято светулки.

— Трябва да излезем напред, за да посрещнем лично игумена — прошепна Борис, сякаш бяха излезли на някаква сцена. — Казва се Яли Хора.

Щом четиримата застанаха пред носилката, покривалото беше рязко дръпнато встрани и на земята стъпи нечия висока фигура.

Тесай и Роян се преклониха в знак на дълбок респект, прибирайки ръце пред гърдите. Мъжете обаче не стигнаха до подобни жестове и заразглеждаха с любопитство игумена пред себе си.

Яли Хора беше толкова слаб, че спокойно можеше да мине за скелет. Под полите на расото му се подаваха вместо крака две тънки като тютюнени стъбла пръчки, катранено черни и забележително криви. Сухожилията и обточените с жилки мускули изпъкваха под кожата. Свещеникът беше облечен в зелено и златно, златните нишки от изящната бродерия на расото му блестяха на светлината. На главата си носеше висока шапка с плоско дъно, обшита с кръстове и звезди.

Лицето на игумена беше черно като сажди, кожата му — набръчкана и набраздена от старостта. Иззад грубите му устни се забелязваха едва няколко зъба, всичките пожълтели и разядени. В пълен контраст с кожата, брадата му бе обагрена в сребристобяло и неволно напомняше морската пяна, появила се по гребена на вълните. Едното око на стареца бе ослепяло вследствие на тропическа офталмия, превръщайки се в еднородна синя маса; другото обаче блестеше като око на леопард.

Гласът му, тънък и треперлив, огласи нощта.

— Благославя ни — обясни Борис на Никълъс и двамата почтително сведоха глави.

На няколко пъти старецът се спираше насред молитвата си, тогава останалите монаси и духовници хорово му отговаряха.

Когато най-после свърши с тържествената благословия, Яли Хора направи кръстен знак последователно в четирите посоки на света, а две от момчетата послушници енергично разтърсиха кандилниците, за да натежи въздухът наоколо от тежкия дъх на тамян.

— Казват, че старецът е прехвърлил стоте — подшушна Борис на Никълъс.

Двамина белодрешковци извадиха отнякъде столче от африкански абанос — толкова майсторски изваяно, че Никълъс едва не се наведе да го разгледа по-отблизо. Каза си, че предметът навярно датира от векове и че не би било зле да добави подобна вещ към музейната си сбирка в Англия. Двамата монаси подхванаха Яли Хора под мишниците и полека го поставиха на стола. Тогава цялото шествие си позволи да се разположи на земята и да впери поглед в устата му, очаквайки какво ще изрече по повод на гостите.

Тесай застана в самите крака на свещеника и започна да превежда на амхарски думите на мъжа си.

— За мен е радост и чест да те срещна отново, свети отче.

Старецът кимна и Борис продължи:

— Довел съм със себе си английски благородник от кралско потекло, който иска да посети манастира „Свети Фруменций“.

— Е, недей прекалява де! — сопна му се Никълъс, но тъй или иначе монасите започнаха да го гледат с други очи.

— Какво трябва да направя сега? — попита английският благородник своя руски спътник с надеждата никой друг да не го е чул.

— А ти за какво си мислиш, че старецът е бил толкова път да те посреща? — хитро се усмихна Борис. — Иска да му подариш нещо. Сиреч пари.

— Какви по-точно? От доларите на Мария Тереза? — заинтересува се Никълъс, който беше чувал за паричната единица, която векове наред се бе ползвала с неугасим респект в Етиопия.

— Не е задължително да са такива. Времената се менят, Яли Хора ще се зарадва и на най-обикновени американски доларчета.

— Колко да му дам?

— Ти си благородник от кралско потекло. А искаш и да ловуваш по тези места. Петстотин долара няма да дойдат много.

На Никълъс едва не му прилоша при споменатата цифра, но послушно отиде до едно от мулетата и извади походната си чанта. Скоро се върна и с почтителен поклон сложи банкнотите в разтворената розова длан на свещеника. Игуменът се усмихна до уши, за да покаже жълтите си подобия на зъби, и му поднесе кратките си благодарности.

Тесай преведе:

— Казва, че си добре дошъл в манастира „Свети Фруменций“ по време на сезона Тимкат. Пожелава ти успешен лов по бреговете на река Абай.

Веднага след това тържественото настроение на монашеското шествие се изпари в небитието, по лицата им се изписаха усмивки, а много от черните духовници дори избухнаха в гръмък смях. Игуменът се обърна към Борис с намек в погледа.

— Светият игумен ти напомня, че пътят го е накарал да ожаднее — преведе Тесай.