Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур - Страница 48

— Къде ни водите? — попита Никълъс.

— Без въпроси! — ръгна го негърът с дулото на автомата в гърба и едва не го събори на земята.

— Спокойно, деца — обърна се Никълъс на английски към спътничките си. — Нищо лошо не сме сторили.

Накараха ги да вървят цял следобед в изтощителната жега. Никълъс се ориентираше по положението на слънцето и по ръба на дефилето, ако се появеше някъде над дърветата. Единственото, което можеше да знае, е, че вървят на запад и че следват течението по посока на суданската граница. Наближаваше надвечер, сиреч бяха изминали петнадесетина километра, когато встрани от пътя се отвори долина. Склоновете й се криеха в гъста зеленина и тримата пленници бяха отведени насред някаква поляна в гората.

В действителност вече бяха влезли в партизанския лагер, но не го знаеха. Жилищата бяха хитро замаскирани и всъщност представляваха няколко заслона за дъжд и склад за оръжие. Постовите също бяха разположени така, че да не се получат неприятни изненади, а в картечните гнезда хората стояха нащрек.

Пленниците бяха отведени до един от заслоните в центъра на лагера, където трима души бяха клекнали около ниска походна масичка с разпъната карта на нея. Личеше си, че и тримата са офицери, още по-добре — кой е командирът. Водачът на отряда, заловил чужденците, се насочи към него, отдаде му почтително чест и започна да обяснява разпалено какви хора е арестувал.

Партизанският командир се изправи и излезе на слънце. Беше среден на ръст, но заради властния си характер внушаваше впечатлението, че е висок. Имаше широки рамене, набита фигура и наченки на корем, подаващи се над колана. Носеше къса, гъста брада и по нея тук-там се забелязваха сиви косъмчета. Чертите му бяха изтънчени и красиви. Кожата му имаше цвят на кехлибар или може би на мед. В черните му очи се четеше интелигентност, погледът му нито за миг не се спираше на едно място.

— Хората ми казват, че говорите арабски — обърна се той към Никълъс.

— По-добре от теб, Мек Нимур — отвърна му англичанинът. — Не знаех, че си станал водач на разбойници, които се занимават с отвличане на невинни люде. Така или иначе, винаги съм бил сигурен, че няма да влезеш в рая, стар рецидивисте.

Мек Нимур го зяпна учудено и след известно време по лицето му огря усмивка.

— Никълъс! Не те познах. Остарял си. Я виж колко е посивяла косата ти!

След което разтвори широко ръце и сграбчи приятеля си в мечешка прегръдка.

— Никълъс! Никълъс! — целуна го той по двете бузи и едва тогава се отдръпна на ръка разстояние, колкото да удостои с внимание двете смаяни жени.

— Този ми е спасявал живота — обясни Мек Нимур.

— Караш ме да се червя, Мек.

Но Мек само още веднъж го целуна.

— Спасявал е живота ми на два пъти.

— Само веднъж — възрази му Никълъс. — Вторият път беше грешка. Трябваше да ги оставя да те застрелят.

Мек се засмя доволно.

— Колко отдавна беше, а, Никълъс?

— Толкова отдавна, че не мога и да се сетя.

— Поне петнадесет години. Още ли служиш в британската армия? Какъв чин носиш? Сигурно си генерал!

— Да, но от запаса — поклати глава Никълъс. — Отдавна съм захвърлил униформата.

Като продължаваше да прегръща Никълъс, Мек Нимур загледа и жените с интерес.

— Каквото знам като войник, повечето съм го научил от Никълъс — продължаваше да хвали той стария си другар, а погледът му се спираше ту на Роян, ту на Тесай, В един миг обаче етиопката му проговори нещо и той се обърна лично към нея.

— Теб те познавам. Виждал съм те в Адис, преди години. Тогава беше младо момиче. Баща ти е алто Земен, голям и прекрасен човек. Уби го тиранинът Менгисту.

— И аз те познавам, алто Мек. Баща ми имаше високо мнение за теб. Много от нас и досега вярваме, че ти трябваше да си президент на Етиопия, не онзи другият — поклони му се тя в галантен реверанс и сведе глава в чаровен израз на респект.

— За мен е чест да го чуя от устата ти — пое я Мек за ръката и й помогна да се изправи. — Съжалявам за грубото посрещане. Хората ми се проявяват понякога като свръх ентусиасти. Разбрах, че в района били дошли чужденци, разпитващи за манастира. Но това е вече минало, сега сте сред приятели.

Мек Нимур ги въведе в щаба си. Един от войниците донесе почернял чайник, току-що свален от огъня, и им наля по чаша вряло кафе. Мек и Никълъс се впуснаха в спомени за годините преди избухването на войната, когато бяха воювали рамо до рамо. Никълъс бил таен военен съветник, а Мек — поборник за свобода и противник на режима на Менгисту.

— Но войната свърши, Мек — отбеляза Никълъс. — Победата е спечелена. Защо продължаваш да се криеш по горите? Защо не се прибереш в Адис Абеба, където да тлъстееш и богатееш на воля като останалите?

— Във временното правителство имам много лични врагове, хора от типа на Менгисту. Когато се отървем от тях, и аз ще се покажа пред света.

После двамата с Никълъс започнаха разпалено да бистрят африканската политика. Стигаха до такава дълбочина, че на Роян, познаваща по име само неколцина от споменатите в разговора, всичко й беше като в мъгла. Нито можеше да проследи всички нюанси и подробности сред различните религиозни и племенни общности, които именно заради тях до ден-днешен се държаха гуша за гуша. Това, което й правеше най-голямо впечатление обаче, бе до каква степен Никълъс е запознат с историята и с настоящата ситуация на континента — дотам, че Мек Нимур чистосърдечно се допитваше до съветите му по много въпроси.

Най-накрая Никълъс попита:

— Значи сте успели да изнесете гражданската война извън пределите на Етиопия? Действате в Судан.

— Войната в Судан бушува вече двадесет години — потвърди Мек. — Християните от юга се съпротивляват на мюсюлманското насилие, идващо от север…

— Това добре го знам. Но Судан не е Етиопия. Тази война не е ваша.

— Те са християни и са станали жертви на несправедливостта. А аз съм войник и християнин. Разбира се, че тяхната война е и моя лична.

Откакто двамата разговаряха, Тесай беше слушала с нескрит интерес всяка дума, излязла от устата на Мек. При последната му реплика тя кимна в знак, че го подкрепя напълно. В очите й се четеше гордост, че родината й ражда такива герои.

— Алто Мек е рицар на Христа и борец за граждански права — отбеляза Тесай и по гласа й пролича колко е важно това за нея.

— Но най-вече обича да троши глави — засмя се Никълъс и удари с юмрук другаря си по рамото. Подобен фамилиарен жест лесно би довел до скарване, но за Мек беше съвсем в реда на нещата и той също се засмя.

— А какво си тръгнал ти да дириш тъдява, Никълъс, щом вече не си в армията? Беше време, когато и на теб ти харесваше да трошиш глави.

— Да, но то отмина. Сега не бих се бил за никаква кауза. Дошъл съм в долината на Абай да ловя дик-дик.

— Дик-дик? — изгледа го с недоверие Мек Нимур и отново прихна да се смее. — Не го вярвам. Не и ти. И не дик-дик. Замислил си нещо, не го крий.

— Напротив, това си е чистата истина.

— Лъжеш, Никълъс. А мен не можеш ме излъга. Твърде добре те познавам. Наумил си си нещо и ще ми го кажеш, когато имаш нужда от помощта ми.

— А ти дали още искаш да ми я предложиш?

— Разбира се. Ти ми спаси живота на два пъти.

— Само веднъж — повтори Никълъс.

— И веднъж да е, пак е достатъчно.

Докато си прекарваха времето в разговори, слънцето почти се скри зад дърветата.

— Бъдете мои гости тази нощ — покани ги официално Мек Нимур. — Утре сутринта ще ви изпратя под охрана до манастира „Свети Фруменций“. И аз имам път натам. Хората ми и аз сме канени да присъстваме на празненствата Тимкат. Игуменът Яли Хора е мой личен приятел и съюзник на каузата.

— Манастирът по всяка вероятност ти служи за скрита база. Използваш пещерите за складове, а монасите за ятаци, нали?

— И ти ме познаваш добре, Никълъс — поклати уж печално глава Мек Нимур. — Каквото знам, знам го най-вече от теб. Кой, ако не ти, най-лесно ще проумееш тайните ми стратегийки. Манастирът представлява прекрасна оперативна база. Намира се в близост до границата… — започна да говори етиопецът, но се спря. — Какво ли съм тръгнал да ти обяснявам точно на теб.