Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур - Страница 55

— Чувам, че пак си си търсил белята, Никълъс — започна Мек Нимур. — Дойдох да се уверя, че си още жив. В манастира се разнесе слух, че си се удавил. Не че съм склонен да го повярвам… Човек като теб лесно не се дава.

— Надявам се, че и занапред ще е така, Мек — засмя се Никълъс.

Мек клекна срещу него.

— Дай ми един нож и ще свърша с копитата. Двамата ще свършим по-бързо, отколкото ти сам.

Без да каже дума, му подаде един от инструментите. Знаеше, че Мек е способен да свали копитата на дивеча — по простата причина, че преди години той лично го бе учил как се прави. Щом двамата се заеха заедно с дрането, работата нямаше как да не потръгне. А колкото по-бързо сваляха кожата от трупа, толкова по-малък риск имаше да се развали.

Идваше ред на главата. От цялата подготовка на трофея това си оставаше най-трудната и отговорна част. Кожата трябваше да бъде измъкната на обратно като ръкавица, клепачите, устните и ноздрите трябваше да се обработят отвътре. Най-трудното бе ушите да се издърпат заедно с останалата част от кожата, без да се откъснат. Всеки от двамата се бе заел от известно време мълчаливо за работа, когато Мек най-сетне отвори приказка.

— Колко добре познаваш твоя руснак, Борис Брусилов? — попита той.

— За пръв път го видях, когато слязох от самолета. Беше ми препоръчан от приятел.

— Не е бил много добър приятел — изгледа го с мрачно изражение Мек. — Дойдох да те предупредя за него, Никълъс.

— Слушам — отговори му спокойно англичанинът.

— През осемдесет и пета бях заловен от горилите на Менгисту. Държаха ме в затвора „Карл Маркс“ близо до Адис Абеба. Брусилов беше от хората, които разпитваха затворниците. Тогава още работеше за КГБ. Любимият му номер бе да завре маркуча на въздушния компресор в ануса на разпитвания и да завърти кранчето. Жертвите се издуваха като балони, преди да се спукат пред очите му. — Мек се спря за миг, колкото да се премести при другия крак на антилопата. — Успях да избягам, преди да дойде и моят ред. След бягството на Менгисту и Брусилов се оттегли от службата си. Стана професионален ловец. Не знам как е убедил войзеро Тесай да се омъжи за него, но като го познавам, едва ли й е оставил възможност за избор.

— Разбира се, винаги съм го подозирал в грехове — призна Никълъс.

Двамата се умълчаха за минута-две, когато Мек прошепна:

— Дойдох да те предупредя, че е възможно да го убия.

И пак потънаха в мълчание, вглъбени в работата си. Най-накрая Мек свърши и с четирите копита и се изправи.

— Живеем в смутни времена, Никълъс, нищо не е сигурно. Ако трябва да се махам бързо оттук и не мога да се сбогувам с теб, ще се свържеш с един човек в Адис Абеба, който ще ми прати вест, ако ти трябвам. Човекът е полковник Мариям Кидане и работи в Министерството на отбраната. Той е приятел. Кодовото ми име е Лястовицата. Кажи му го, той ще се сети за кого става дума.

Двамата се прегърнаха, след което Мек излезе от колибата.

— Бог да те пази! — рече Мек от прага и скоро нощта погълна увитата му в расо фигура.

Никълъс се задържа дълго време на вратата, докато най-накрая остави всякаква странична мисъл и се захвана отново за работа.

Вече бе късно през нощта, когато свърши с кожата. Ощави я със смес от каменна сол и дезинфекционен разтвор, колкото да я предпази от атаките на насекоми и бактерии. Най-накрая разпъна цялата кожа на пода на колибата с вътрешната страна нагоре и посипа още сол в най-уязвимите точки.

Стените на колибата бяха подсилени с мрежи, които да пазят мястото от хиени. Един-единствен звяр да се провреше вътре, щеше да нагълта цялата кожа за секунди. Никълъс за последно се увери, че вратата е добре залостена и отнесе газената лампа към трапезарията. Останалите вече бяха яли и се криеха по колибите, но Тесай беше оставила една порция на грижата на готвача етиопец. Никълъс трябваше само да помирише готвеното, за да усети колко е огладнял.

На другата сутрин Никълъс беше до такава степен схванат, че се дотътри до колибата с одраната антилопа прегърбен като старец. Най-напред опипа кожата и сипа допълнително сол отгоре й. След това нареди на Киф и Салин да заровят черепа на дик-дика в мравуняк и да изчакат насекомите да огризат каквото е останало от месото и мозъка. Предпочиташе този метод пред варенето на бавен огън.

Доволен от доброто състояние на трофея си, Никълъс се запъти с ободрена крачка към трапезарията, където Борис го посрещна с радостен поздрав.

— И така, англичанино, тръгваме за Адис Абеба, да? Няма какво повече да правим тук.

— Ще останем да направим снимки от церемонията за Тимкат в манастира — разочарова го Никълъс. — След това може да ми скимне да гръмна някоя антилопа на Менелик. Кой знае? Казах ти вече, тръгваме, когато реша аз.

Борис го изгледа кисел и недоумяващ.

— Ти си луд, англичанино. Как може да ти е приятно сред тази горещина? Ще стоиш и ще се пържиш на слънцето заради някакви си негърски маймунджилъци.

— Днес отивам за риба, а утре ще зяпаме празненствата.

— Но ти дори нямаш въдица — напомни му Борис.

За негово неудовлетворение Никълъс разгъна малко брезентово платнище, което в навито състояние имаше размерите на дамска чанта, но побираше разглобена на четири цяла въдица „Харди Смъглър“.

След като показа уреда, Никълъс се обърна към Роян.

— Ще дойдеш ли да плашиш рибата?

Двамата се качиха нагоре по реката до висящия мост. Никълъс сглоби въдицата и закачи на кукичката муха.

— Кралски лакей — представи той мухата на Роян. — Навсякъде по света, от Патагония до Аляска, рибите са луди по нея. Скоро ще открием дали и в Етиопия познават марката.

Роян остана на тревата край брега и наблюдаваше с интерес как приятелят й хвърля стръвта в реката и направлява умело въдицата из водата с цел мухичката, плаваща като перце по вълните, да застане точно насред течението. Първото мятане се оказа безуспешно, той издърпа стръвта, сетне я хвърли отново. Този път с резултат. Под мухичката се усети мърдане, върхът на въдицата изведнъж се огъна напред, макарата изскърца и Никълъс рязко дръпна пръчката нагоре.

— Хванах ли те, красавице!

Роян продължаваше да си лежи и да го гледа снизходително, докато той подскачаше като малко дете от радост, че рибата е клъвнала. Трябваше му само малко забавление, за да забрави за болките си от сутринта, и сякаш нищо му нямаше да заиграе хоро по пясъка, докато се опитва да омаломощи плячката си. Минаха десетина минути в неравна схватка и чак тогава победителят си позволи да дръпне въдицата и да извади на бял свят лъсналия като кюлче злато на слънцето улов, който продължаваше да се мята из въздуха, а после на брега.

— Жълта риба — разгласи триумфа си големият рибар. — Есктра качество, имам готова закуска за утре.

Качи се нагоре по плажа и се отпусна на тревата до нея.

— Всъщност, рибата беше само обяснение за пред Борис. Доведох те тук, за да поговорим на спокойствие за едно мое откритие вчера.

И посочи с пръст розовите скали оттатък моста. Роян се надигна на лакът и го загледа с внимание.

— Разбира се, не твърдя, че видяното има връзка с това, което търсим, но тъй или иначе човешка ръка си е играла да го прави. — И с няколко изречения описа скалните ниши, които бе открил на брега на каньона. — Започват горе от самия ръб и стигат до водата. Онези, които попадат под водното равнище през дъждовния период, бяха силно разядени от реката. Нямаше как да стигна до другите, но доколкото ги видях, сториха ми се кажи-речи непокътнати. Козирката, надвиснала над тях, практически ги защищава и от дъжд, и от вятър. Все едно стряха. От разстояние изглеждаха в пълен контраст с нишите в ниското.

— И какво следва от това? — попита Роян.

— Че са много стари — отговори Никълъс. — Базалтът е твърд камък. За да успеят водите да загладят ръбовете, трябва да мине доста време.

— Какво мислиш е предназначението на тези дупки?

— Нямам ясна представа.

— А може би са служели за опорни точки на някакво скеле или друго подобно… — предположи Роян и Никълъс я изгледа с възхищение.