Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 63

Дъждовните облаци се спускаха от платото към долината на Абай, но хеликоптерът винаги се озоваваше на поне няколкостотин метра под тях. Лошото бе, че силният вятър, който се появяваше от време на време съвсем изненадващо, подхващаше в мечешката си прегръдка вертолета и заплашваше да го захвърли в близките скали, докато тежките дъждовни капки неуморно тропаха по предното стъкло. Пилотът се бе навел колкото му позволяваха коланите през раменете и концентрираше цялото си внимание върху насечения терен. Хелм заемаше седалката вдясно от него, Фон Шилер и Нахут Гудаби бяха притиснати един до друг отзад и неспокойно кълчеха вратове в паника да не би някое от дърветата да се окаже по-високо и да закачи хеликоптера с върха си.

През няколко минути радиото оживяваше и в слушалките се носеха гласовете на войниците, които насочваха стрелбата на минохвъргачките или пък съобщаваха докъде са стигнали. Освен всичко друго пилотът трябваше да бъде и преводач и да обяснява на пътниците чужденци какво точно става в долината под тях.

— Край пролома се води ожесточена престрелка — съобщи той на Фон Шилер, — но шуфтите са започнали бързо да се изтеглят. Ного добре е наредил силите си и напредва без сериозна съпротива. Току-що е успял да подгони партизанския отряд от хълмовете на изток от нас — посочи с лявата си ръка. — Шуфтите са под постоянния обстрел на минохвъргачките ни.

— Успели ли са да достигнат мястото, където Куентън-Харпър е работил?

— Не е много ясно. Това, което ми съобщават по радиостанцията, е доста объркано — оправда се пилотът и в същия миг някой започна да говори на арабски в слушалките. — Мисля, че това беше гласът на самия Ного.

— Повикайте го! — нареди Фон Шилер на Хелм, който се беше облегнал на седалката си и досега не взимаше участие в разговора. — Питайте го дали са успели да завземат терена около гробницата.

Хелм се пресегна и откачи микрофона.

— Розов цвят, тук Бисмарк. Приемате ли?

За минута в слушалките не се чуваше друго, освен съскане и пращене, но след малко Ного отговори на английски:

— Предавайте, Бисмарк.

— Овладели ли сте поставената цел? Стоп.

— Да, Бисмарк, овладели сме я. Всичко е по план. Съпротивата е смазана. Пращам хора по стълбата да разчистят входа.

— Ного вече е влязъл в пролома — извърна се Хелм към Фон Шилер. — Можем и ние да се насочим натам.

— Кажете му да не пуска никого в обекта, преди да съм пристигнал — заповяда немецът. Гласът му беше спокоен, но погледът му излъчваше дива радост. — Трябва да съм първият, стъпил в гробницата. Нека знае.

Докато Хелм предаваше заповедите на полковника, Фон Шилер потупа пилота по рамото.

— Колко е разстоянието оттук до целта?

— Около пет минути полет, сър.

— Когато стигнете, направете за всеки случай кръг около мястото. Трябва да сме сигурни, че Ного държи положението в ръце.

Пилотът дръпна ръчката и от смяната на скоростите двигателите намалиха оборотите си. Хеликоптерът се спусна още по-ниско над дърветата и пилотът посочи някаква точка по реката.

— Какво има? — попита Фон Шилер, като проследи пръста му. — Какво виждате?

— Бентът — отговори му тексасецът. — Бента, който Куентън-Харпър е построил. Здравата се е потрудил.

Обширната водна площ, затворена от яза, изглеждаше оловносива на процеждащата се през облаците слънчева светлина. Потоците, рукнали отпреди няколко дни откъм планините, допълнително размътваха реката, която гневно се изливаше в тесния канал към дола и сипеше пръски пяна във всички посоки.

— Няма никой! Хората на Харпър са се изнесли.

— Какъв е онзи жълт обект на брега? — попита с известна тревога немецът.

— Тракторът, за който ви говорихме. Спомняте ли си? Моят осведомител ми беше говорил за него.

— Да не губим повече време тук — даде знак да продължат Фон Шилер. — Нищо интересно за гледане. По-добре да побързаме!

Хелм потупа пилота по рамото и посочи с пръст пролома пред тях.

Сапьора ги чакаше при пътеката, която се срещаше с отклонената в дола река. Откакто бяха започнали дъждовете, нивото на водата силно се беше покачило и сега бързеите се стрелкаха там, където преди няколко дни минаваха хора. Носачите, подредени в дълга колона, без нито за миг да свалят кутиите за амуниции от главите си, вече бяха почнали да се катерят по баира и да си пробиват път през храсталаците.

Носилката на Тесай беше в края на дългата върволица бегълци. От двете й страни вървяха Никълъс и Роян, които се спускаха да помагат на войниците при всеки по-стръмен или труден участък от пътеката.

— Къде е Хансит? — приближавайки извика Никълъс на Сапьора. Беше заслонил очи с ръка и броеше носачите отпред. Колкото и да търсеше високата фигура на монаха сред останалите, не можеше да го открие.

— Мислех, че е с теб. Откакто напуснахме пролома, не си спомням да съм го виждал.

Никълъс се обърна нагоре по склона и с надежда проследи целия участък от пътеката, който още се виждаше.

— Да го вземат дяволите този Хансит — изруга. — Не можем да се връщаме да го търсим. Ако успее, нека сам дойде в манастира.

В този миг откъм небето дойде познатият до болка шум на мотори. Някъде под натежалите облаци летеше омразният „Джет Рейнджър“.

„Вертолетът на «Пегас»! Изглежда, Фон Шилер вече бърза към вира на Таита. Сигурно е знаел отпреди къде сме работили — каза си с известна горчивина Никълъс. — Дори не си губи времето да чака. Като лешояд бърза да грабне плячката, преди да са го изпреварили.“

Роян също беше чула машината и гледаше нагоре в очакване голямата перка да се появи някъде над дърветата. От голямото бързане лицето й се беше зачервило, по бузите й бяха залепнали мокри кичури коса.

— Ако тези свине наистина успеят да влязат в гробницата, това би било светотатство — даде воля тя на таената омраза.

Изведнъж Никълъс се сети нещо. Пресегна се над лежащата в носилката Тесай и Хвана Роян за ръката. По лицето му се беше изписала решимост да стори нещо велико.

— Права си. Отивате двете с Тесай в манастира. Аз ще ви настигна по-късно.

Преди Роян да го е попитала какво има предвид, той вече бе застанал до Сапьора.

— Предавам на грижите ти двете жени, Сапьоре. Да не си ги изпуснал от поглед.

— Къде отиваш, Ники? — настигна го Роян, която беше подочула последните му думи. — Какво ти хрумна изведнъж?

— Забравих да свърша една работа. Няма да ми отнеме много време.

— Да не смяташ да се връщаш? — ужаси се тя. — Може да те убият… Видя какво направи Хелм на Тесай.

— Не се тревожи за мен, любов моя — засмя се Никълъс и преди тя да разбере какъв ще е следващият му жест, звучно я целуна по устата. Младата жена се зачерви от смущение, че са ги видели толкова много хора, а той я отмести и тръгна нагоре по пътеката.

— Да се грижиш за Тесай. Ще се видим при лодките.

Без да й остави време да го спре, обърна гръб и с широка крачка се устреми обратно нагоре по склона.

Толкова бързо започна да се катери по разбития терен, че Роян и да искаше, не можеше да го догони.

— Ники! — извика след него, сякаш се надяваше с отчаяния си зов да го разколебае. Никълъс обаче се престори, че не я е чул и продължи да върви нагоре по реката, бързайки да стигне навреме при бента.

Хеликоптерът следваше всяка извивка на пресъхналата река из пролома. Понякога надвисваше отвесно над живописния каньон и между назъбените чукари пътниците можеха да видят мрачното му дъно. В голямата си част водата бе изчезнала, само тук-там проблясваше повърхността на някой упорит вир.

— Ето ги! — посочи Хелм.

На брега на пролома чакаше малка група мъже.

— Сигурен ли сте, че не са шуфти? — попита с нескрит страх Фон Шилер.

— Не са! — успокои го веднага тексасецът. — Ето онзи там е Ного, а високият мъж в бяло расо до него е монахът Хансит Шериф, нашият шпионин в лагера на Харпър — за да надвика шума на моторите, Хелм изкрещя в ушите на пилота: — Можеш да кацаш. Ето там! Ного ти показва с жестове къде да спреш!