Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 77

Макар и с известно закъснение полковникът се сети и за нещо друго, още по-приятно: откакто Фон Шилер и Хелм си бяха заминали, съкровището оставаше единствено за него. Нямаше кой друг да му се изпречи на пътя, освен бягащите шуфти на Мек Нимур и англичанина. Но той разполагаше с много повече сили и с един хеликоптер, който щеше да свърши доста работа.

Беше сигурен, че стига да влезе в открито сражение с бегълците, ще ги помете като лавина. Беше от изключителна важност да не остави жив човек. Ако някой успееше да се спаси, рано или късно щеше да се добере до Адис Абеба и да намери уши, готови да слушат. Ако обаче Мек и англичанинът намереха смъртта си, ако войската унищожеше разбойническата им банда, за Ного щеше да бъде много лесно да изнесе съкровищата с хеликоптера в чужбина. Познаваше човек в Найроби, както и друг в Хартум. И с двамата вече беше работил; преди години им беше продавал слонова кост и хашиш. Те познаваха добре пазара, щяха да намерят богати купувачи. Проблемът беше, че и двамата бяха големи мошеници, та се не знаеха. Но отсега бе решил да не се доверява само на единия. Щеше да разпредели нещата по равно, така че рискът да изгуби всичко да бъде по-малък…

Отдаде се на приятни мисли за какво щеше да използва огромната печалба от сделката. Щеше да си купува скъпи дрехи и луксозни автомобили, щеше да се сдобие със земя, с добитък, с жени… С бели, черни, цветнокожи жени. Щеше да има толкова жени, колкото пожелаеше, по една за всеки ден от живота си. Най-накрая се усети и отпъди надалеч сладките си мечти. За да се сбъднат всички те, най-напред трябваше да открие къде са се дянали бегълците.

Ного не беше предполагал, че Харпър и Мек Нимур притежават надуваеми лодки, още по-малко знаеше, че са ги скрили при манастира. Хансит не му беше казал нищо по въпроса. Двамата с Хелм бяха предполагали, че англичанинът ще се опита да се изнесе пеша към суданската граница, затова и бяха изготвили целия си план за действие при тези условия. По настояване на Хелм бяха пренесли цяла цистерна с гориво при границата, близо до пътеката, по която очакваха Мек Нимур да мине, за да презареждат по-лесно хеликоптера. Ако не бяха тези допълнителни количества гориво, Ного отдавна щеше да се е видял принуден да спре преследването.

Полковникът бе разположил силите си покрай пътеките, водещи на запад от двете страни на реката. Не се беше сетил обаче да сложи пазачи на самата река. Съвсем случайно един от патрулите бе забелязал малката флотилия по течението на Нил и бе открил стрелба по бегълците. Уви, войниците му нямаха време да устроят успешна засада и да подложат врага на унищожителната си стрелба. В крайна сметка бяха дали няколко откоса и трябваше да изгледат безпомощно как шуфтите се изнасят под носа им. Лодките не бяха претърпели никакви сериозни повреди — поне не такива, които биха ги спрели.

Веднага след престрелката по реката началникът на ротата бе съобщил по радиостанцията, че е забелязал Мек Нимур, и Ного взе нужните мерки. С помощта на хеликоптера започна да пренася силите си надолу по течението, пред самата суданска граница, където да нападнат повторно бегълците. За нещастие джет рейнджърът беше малка машина, не можеше да носи повече от шестима войници едновременно. За да изведе силите си към целта, Ного изгуби ценно време. Преди падането на нощта на избраната позиция бяха застанали само шестдесет души.

През цялата нощ бе треперил лодките да не му се изплъзнат под носа и още призори отново се качи на вертолета да ги търси от въздуха. Най-после гъстите облаци се бяха разкъсали и макар че част от тях се задържаха на високото, джет рейнджърът летеше ниско и търсеше следа от флотилията на Мек Нимур.

Тръгнаха от границата и първоначално се насочиха навътре в етиопската територия, стигайки до мястото, където бегълците бяха видени при престрелката. Така и не забелязаха яркожълтите лодки. Ного даде заповед на пилота да обърна в другата посока, да прекоси границата и да претърси суданските брегове на Нил. Човекът обаче упорито отказваше да му се подчини и след дълги увещания благоволи да навлезе само на някакви си шестдесет морски мили. Накрая полковникът извади пистолета си и го насочи в главата на пилота, но по незнайни причини той пак не се подчини и като обърна вертолета на сто и осемдесет градуса, бързо пое нагоре по реката.

Започна да се убеждава, че е изгубил играта. Шуфтите му се бяха изплъзнали, а той се оказваше дори неспособен да ги догони. Седеше на предната седалка и чакаше страхливият пилот да се добере до спасителната граница — не му оставаше друго, освен да се отдаде на мрачните си мисли. Така и не проумяваше защо късметът се е обърнал срещу него. Скоро хеликоптерът прелетя над изоставената захарна фабрика край Розейрес и високият комин му заприлича на огромен среден пръст, размахан от злорадата съдба. Ного изскърца със зъби от яд и вертолетът отлетя нататък.

— Завий към северния бряг — заповяда на пилота. Човекът отново се поколеба, но накрая се подчини.

Минаха точно над сградата на фабриката, толкова ниско, че върхът на комина остана над главите им. Покривът отдавна се беше срутил, а прозорците представляваха четвъртити дупки в тухлените стени. Котлите и останалите машини бяха отнесени своевременно от собствениците двадесет години по-рано и в крайна сметка вътрешността на фабриката бе заприличала досущ на останалата част от равнината. Пилотът мина още веднъж над сградата, за да види Ного по-добре, но така или иначе не се забеляза нищо, напомнящо на скривалище.

— Нищо! — поклати горчиво глава. — Изгубихме ги. Давай нагоре по течението.

Хеликоптерът набра височина и се насочи отново към реката. Пилотът бързаше да изпълни заповедта, преди полковникът да си е променил мнението. Докато летяха над тръстиките, Ного почти несъзнателно ги оглеждаше, когато забеляза някакво жълто петно.

— Чакай! — извика той в микрофона си. — Там има нещо. Върни се назад!

Хеликоптерът описа широка дъга над полето и Ного нервно посочи в краката си.

— Долу! Свали ни долу.

В момента, в който шините на вертолета се докоснаха до земята, шестимата тежковъоръжени войници от задната кабина изскочиха през вратата и заеха отбранителни позиции около мястото. Ного слезе по стълбата отпред и хукна към високите тръстики. Беше му достатъчен само един поглед да се увери, че не се е излъгал. Шуфтите бяха изпуснали въздуха от жълтите си лодки и ги бяха сгънали една върху друга; в бързината обаче не бяха успели да скрият добре ярките им цветове под тръстиките. По следите се познаваше, че земята е била газена от много крака, обути все във войнишки ботуши. Шуфтите се бяха отдалечили навътре в равнината, далеч от брега. Изглежда бяха тежко натоварени, защото подметките им потъваха дълбоко в пясъка.

Ного се върна тичешком при хеликоптера и пъхна главата си в кабината.

— Има ли наблизо самолетна писта? — извика той на пилота, който поклати отрицателно глава.

— На картата не е отбелязано нищо.

— И все пак трябва да е имало. Нали от фабриката са се свързвали със страната.

— Дори да е имало, сигурно са я обявили още преди години за негодна.

— Нищо, ще я намерим — закани се Ного. — Мек Нимур сам ще ни отведе до нея със следите си. — Но скоро се осъзна, че говори глупости. — Трябва първо да доведа повече хора. Ако се вярва на следите, Мек Нимур разполага с поне петдесет шуфти.

Остави шестимата войници при фабриката и отлетя за границата да качи първите подкрепления.

— Доли! Хайде, Доли, тук е Фараон. Приемаш ли? — обади се пръв в ефира Никълъс, час преди изгрев-слънце.

— Ако добре познавам мисленето на Джени, а няма начин, щом толкова съм летял с него, предполагам, че ще избере нощта да премине границата и да пристигне призори, когато пистата е достатъчно добре осветена за приземяване.

— Ако Дебелият изобщо дойде — доуточни Мек Нимур.

— Ще дойде, ще дойде — увери го Никълъс. — Джени никога не ме е забравял. — Отново хвана микрофона и се обърна към пространството: — Доли! Хайде, Доли, обади се!