Седмият папирус (Том 2) - Смит Уилбур - Страница 83

Изведнъж забързалият се Уолш се закова на място и двамата му придружители се блъснаха в гърба му. Той обаче сякаш дори не усети.

— Да му се не знае! — промълви тихо, но колкото и да си придаваше спокоен вид, веднага се забелязаха огнените искрици в очите му. — Това фалшификати ли са?

— Колкото бяха фалшификати статуетките на Ханибал и барелефът на Хамурапи. Не си спомням да сте подавали рекламации.

Уолш се приближи до експонатите със същата стъпка, с която в неделен ден би отишъл в църквата да получи причастие.

— Трябва да са открити наскоро — промълви той. — Иначе щях да знам за съществуването им.

— Току-що са извадени от земята — увери го Никълъс. — Вие сте първият, на когото ги показвам.

— Мамос — прочете царския картуш върху уреуса на златната корона. — Значи слуховете се оказват истина. Открили сте нова гробница.

— Ако може да се нарече ново нещо, построено преди четири хиляди години.

Уолш и съветниците му наобиколиха масата и впиха жадни погледи в двете корони. И тримата стояха бледи и безмълвни все едно се страхуваха да не обидят светините.

— Оставете ни насаме, Харпър — най-сетне се осмели да каже Уолш. — Ще ви повикам, когато обмисля нещата.

— Можете да ме наричате сър Никълъс — подметна домакинът, преди да излезе. Вече знаеше, че води играта.

— Ако обичате, сър Никълъс, оставете ме да поговоря насаме със съветниците си — помоли го той.

Час по-късно Никълъс се върна в залата за събрания. Тримата му гости бяха насядали около голямата маса, сякаш се страхуваха някой да не ги откъсне от двете корони. Уолш даде знак на придружителите си и те, колкото и да не им се искаше, станаха от местата си да се оттеглят в коридора.

Вратата се затвори зад гърбовете им и Уолш нервно попита:

— Колко?

— Петнадесет милиона щатски долара — отговори му англичанинът.

— По седем и половина на парче?

— Не, по петнадесет на парче. Тридесет милиона общо.

Уолш се отдръпна ужасен на стола си.

— Вие да не сте луд?

— Някои хора и такъв биха ме нарекли — съгласи се Никълъс.

— Да се съгласим на средното положение — предложи тексасецът. — Двадесет и два и половина.

Но той поклати глава.

— Не се приема.

— Бъдете разумен, Харпър!

— Благоразумието никога не е било от качествата, с които се гордея. Съжалявам.

Уолш стана от стола.

— И аз съжалявам. Може би следващия път, Харпър.

Отново прибра ръце зад гърба и се насочи към вратата. Преди да я отвори, Никълъс го повика:

— Господин Уолш!

Той се обърна като на пружина.

— Да?

— Следващия път можем да си говорим на „ти“ като стари приятели.

— Това ли искахте да ми кажете?

— Да. Какво друго? — изгледа го, сякаш не разбираше.

— Да ви вземат мътните — предаде се Уолш и се върна при масата. Отпусна се отчаяно на стола срещу него. — Да ви вземат и мътните, и рогатите! — Въздъхна и присви устни в нервна гримаса. — Добре. Как искате парите?

— На два отделни ордера по петнадесет милиона.

Уолш вдигна слушалката на телефона и с печален глас се обърна към девойката от рецепцията:

— Ако обичате, помолете главния счетоводител господин Монфльори да се качи при нас.

Никълъс седеше зад бюрото си в кабинета на Куентън парк. От известно време беше вперил поглед в гоблена на отсрещната стена. Паното произхождаше от някое от католическите абатства, разрушени от Хенри VIII през 1536 година, и дядо му го беше купил преди почти цял век, но той отскоро го бе окачил в кабинета си.

По едно време бръкна в горното чекмедже на бюрото си и натисна скрития бутон за електрическата система. Част от гоблена изведнъж се отлепи от останалата и зад нея тихо се откри дебелото армирано стъкло на новата витрина, поставена в стената. Едновременно с това се запалиха и прожекторите на тавана и лъчите им осветиха експонатите зад стъклото. Толкова умело бяха разположени светлините, че дори не се отразяваха в стъклото да дразнят окото на зрителя. Вместо това в пълното си великолепие се разкриваха златната погребална маска на Мамос и двойната корона на обединеното царство.

Той си наля уиски в кристалната чаша пред себе си и докато го опитваше с език, за пореден път усещаше сладостта от чувството за собственост. Скоро обаче вътрешният му глас се обади, че нещо липсва. Вдигна дървената фигурка на Таита, която стоеше на бюрото му, и тихичко й заговори, все едно се обръщаше към истинския човек, изобразен на нея.

— Ти си познавал истинската тежест на самотата, нали? — питаше Никълъс древния египтянин. — Знаел си какво значи да обичаш човек, когото никога не ще имаш до себе си.

Остави фигурката на мястото й и надигна слушалката на телефона. Набра международен разговор и изчака сигналът „свободно“ да иззвъни три пъти, преди нечий мъжки глас да му отговори на арабски:

— Тук е кабинетът на директора на отдел „Антично изкуство“. С какво мога да ви бъда полезен?

— Може ли да говоря с доктор Ал Сима — помоли Никълъс също на арабски.

— Ако обичате, не затваряйте. Прехвърлям ви на нейния телефон!

— Доктор Ал Сима на телефона.

Само гласът й го накара да се разтрепери от вълнение.

— Ало, Роян — рече и по настъпилото мълчание позна, че изненадата за нея е била още по-голяма.

— Ти! — промълви накрая Роян. — Не се надявах повече да те чуя.

— Обаждам ти се ей така, да те поздравя за назначението.

— Ти ме измами — тросна му се тя. — Свил си съдържанието на три от сандъците.

— Както е казал мъдрецът, най-лесно се лъжат приятелите… Само те не го очакват. Като че ли ти най-добре се придържаш към принципа…

— И естествено си продал всичко. Носи се някакъв слух, че Питър Уолш бил платил двадесет милиона.

— Тридесет — поправи я. — Но само за синята корона и немеса. Можеш да си ме представиш как си седя в кабинета и гледам третата корона и златната маска във витрината срещу себе си.

— Е, какво, поне можеш да покриеш борчовете си към Лойдс. Сигурно ти е станало широко около врата.

— Ако щеш ми вярвай, но синдикатът Лойдс, където аз съм „име“, тази година постигна много по-добри резултати от предвижданите. В крайна сметка за фалит не е могло да става и дума.

— Както би казала майка ми да ти имам проблемите.

— Половината вече отиде за Мек Нимур и Тесай.

— Е, поне имаш оправдание — в гласа й ясно личаха враждебните нотки. — Това ли е всичко, за което ми се обаждаш?

— Не, имам да ти съобщя нещо забавно. Твоят любим писател Уилбър Смит даде съгласието си да напише под формата на роман цялата история по откриването на гробницата. Ще нарече книгата си „Седмият папирус“. Би трябвало да излезе в началото на другата година. Ще я получиш и ти с автограф от автора.

— Надявам се поне да черпи фактите от извора — отвърна му сухо тя.

Двамата потънаха в мълчание, ала Роян скоро сложи край:

— Имам купища работа пред себе си. Ако нямаш друго какво…

— Всъщност имам.

— Кажи.

— Бих искал да се омъжиш за мен.

Чу как изведнъж дъхът й секва. Едва след секунди му отговори със съвсем различен тон:

— И защо ти е хрумнала такава странна идея?

— Защото едва сега разбрах колко много те обичам.

Тя отново се умълча, след което тихо каза:

— Добре.

— Какво значи добре?

— Значи добре, ще се омъжа за теб.

— И защо се съгласяваш така лесно със странната ми идея?

— Защото едва сега разбирам колко много и аз те обичам, въпреки всичко.

— От летище „Хийтроу“ излита самолет на „Ер Еджипт“ в пет и половина следобед. Ако тръгна веднага с колата, може да го хвана. Но ще пристигна в Кайро късно.

— Ще те чакам на летището, пък ако ще и цяла нощ.

— Тръгвам тогава! — затвори телефона Никълъс и понечи да отвори вратата. Изведнъж се спря и се върна да вземе дървения Таита от бюрото. — Хайде, дърти мошенико — засмя се той победоносно. — Връщаш се у дома… Като сватбен подарък.