Черната призма - Уийкс Брент - Страница 30

Дазен мразеше брат си, задето прави това, задето му натрапва този избор. Но в омразата му нямаше страст. Това бе гол факт, гол като собствените му крайници, лишен от загадъчност.

Достатъчно. По-добре забвение, избрано по собствена воля, отколкото вечни мъки, наложени от волята на брат му.

Дазен притегли синьо, сякаш си поемаше дълбоко дъх. Ноктите му се обагриха в омразния цвят, а после и дланите, и целите му ръце. Синьото плъзна по гърдите му като леден рак и го охлади. Самата му омраза се превърна в нещо странно, в загадка, в нещо толкова неразумно и могъщо, че не можеше да бъде измерено или разбрано, а подлежеше само на приблизителна оценка. Синьото просмука цялото му тяло.

— Лоша идея — каза мъртвецът. — Не мисля, че този път ще излезеш от това състояние. — Започна да жонглира с малки топки син луксин. Вече можеше да се справя с пет. Когато Дазен го видя за първи път, не можеше да жонглира и с три.

Без емоции, които да замъгляват ума му, Дазен можеше да оцени по достойнство килията. Брат му беше гениален. Какво бе казал, след като го затвори? „Направих тази тъмница за месец, а ти ще имаш цялото време на света да се измъкнеш от нея. Смятай го за изпитание.“ Всеки път, когато се бе предавал, той се връщаше към тези думи. Това бе признание за несъвършенство. От килията можеше да се избяга. Имаше някакво слабо място; той просто трябваше да го намери.

— Слабото място не е адският камък — каза мъртвецът. — Не ти ли казах? Той прекалено много те уважава. Камъкът няма да е само няколко пръста дебел, а поне две крачки.

Дазен долови за миг човешка емоция на ръба на възприятията си. Объркване… ярост от това как бе втривал пикня и мазнини в течение на години, години на унижение, ей така, за нищо. Брат му нямаше интерес да го унижава. Това не бе неговият начин. Всички тези усилия — напразно. Той завъртя чувствата като странен камък в ръцете си, а после ги захвърли. Те само замъгляваха взора му.

Имаше нещо, което му бе току пред очите, а той не го виждаше. Трябваше да е нещо очевидно, нещо, което просто изисква от него да погледне на проблема от друг ъгъл. Брат му бе толкова добър в този начин на мислене.

— Може би единственият въпрос е дали ще го направиш по начина на Гавин, или на Дазен? — каза мъртвецът. На лицето му бе изписана онази малко надменна, подигравателна усмивка. Когато се хилеше така, на Дазен му се искаше да му смачка мутрата.

Но може и да беше прав. Това бе клопката: че се опитваше да го направи по начина на Гавин. Ако го правеше по начина на брат си, само щеше да затъне още повече.

Опря пълните си с луксин ръце в земята, за да усети очертанията на цялата структура. Килията, разбира се, бе запечатана, заякчена и защитена срещу проста магическа намеса, но както и преди, я усещаше малко по-особено откъм южната страна. Не че бе сигурен дали това наистина е юг, просто бе решил, че различната част за него ще е юг, неговият ориентир. Там стоеше брат му, когато идваше да го посети. Това не се бе случвало от доста време, но зад сините луксинови стени там имаше стая, където Гавин можеше да дойде, когато пожелае да види как е брат му, да се увери, че още е затворник, държан на сигурно място далеч от света, и все още страда.

Това би трябвало да е слабото място. Луксинът там трябваше да е по-тънък, по-прост, за да може Гавин да го манипулира така, че да вижда през него. Разбира се, щеше да е защитен, но Гавин не можеше да се е сетил за всичко. Бе разполагал само с месец.

Само че всеки опит на Дазен с огъня се проваляше. Червеният луксин бе възпламеним и той бе решил, че ако се пореже, ще може да притегли червено. И успя да притегли, мъничко. Но луксинът бе безполезен, щом не можеше да го запали. Огънят би му дал светлина в целия спектър, с която да работи — и тогава щеше да се измъкне. Но нямаше с какво да изкара искра. Опитът му да извлече топлина от собственото си тяло почти бе успял — или поне той си мислеше, че е близо, — но последния път едва не умря от преохлаждане.

Просто нямаше начин. Щеше да умре тук долу. Не можеше да направи нищо.

Притегли ковашки чук и с крясък го стовари върху стената. Той, разбира се, се пръсна. Не остави нито драскотина.

Дазен разтърка лицето си. Не, истинският враг бе отчаянието. Трябваше да си пази силите. Утре пак щеше да потрие вдлъбнатината. Може би утре щеше да е съдбовният ден.

Знаеше, че няма да е, но въпреки това се вкопчи в тази лъжа.

В стената мъртвецът се кикотеше.

23.

— Трябва да поговорим за бъдещето ти — каза Гавин. — Предстои ти да направиш някои избори.

Кип погледна през огъня към Призмата. Нощта се спускаше бързо над малкото островче. Той бе спал часове и бе пропуснал Гаристън. Събуди се чак на свечеряване, когато лодката се удари в пясъка и се наклони.

— Колко дълго ще живея? — попита Кип. Беше кисел, гладен и тепърва започваше да схваща някои последици от случилото се през последните два дни.

— Това е въпрос за самия Оролам. Аз съм само неговата скромна Призма — каза Гавин и устните му се извиха в крива усмивка. Взираше се в мрака.

— Знаеш за какво говоря. — Прозвуча по-остро, отколкото възнамеряваше. Всички, които познаваше, бяха мъртви, а той щеше да стане зелен притеглящ. Беше зърнал бъдещето си в цветния бяс: смърт или лудост и после смърт.

Очите на Гавин се стрелнаха към него. Той помисли, после каза:

— Когато притегляш, това променя тялото ти и то тълкува тази промяна като увреждане — изцерява каквото може, но това винаги е загубена битка, като стареенето. Повечето притеглящи мъже доживяват до четирийсет. При жените средната възраст е петдесет.

— А после Хромарият ни убива или полудяваме?

Лицето на Гавин се втвърди.

— Поддаваш се на емоциите. Не мисля, че си готов за това.

— Не съм готов ли? — Знаеше, че Гавин е прав. Намираше се на ръба. Трябваше просто да млъкне, но не можеше да се сдържи. — Не бях готов и за това всички, които познавам, да бъдат избити. Не бях готов да се бия с Огледалци и да скоча от водопад. Думите са нищо. Е, за какво става въпрос? Когато вече няма полза от нас, трябва да се самоубием ли? — Защо крещеше? Защо трепереше? Оролам, беше се заклел в душата си да убие един крал, да не би вече да се побъркваше?

— Нещо такова.

— Или това, или се превръщаме в цветни бесове? — попита Кип.

— Точно така.

— Е, предполагам, че обсъдихме бъдещето ми — рече горчиво Кип. Знаеше, че се държи нагло, но не можеше да се спре.

— Нямах предвид това и ти го знаеш — каза Гавин.

— Откъде знаеш какво знам аз, „татко“?

Все едно видя как се освобождава някаква пружина. В един миг Гавин седеше от другата страна на огъня, а в следващия се озова току пред него с изнесена назад ръка. В по-следващия Кип се удари в пясъка, с кънтяща от плесницата глава, със задник, одран при падането от пъна, и останал без въздух.

— Преминал си през истински ад, затова ти позволявам повече, отколкото на всеки друг. Искаше да откриеш границата? Е, откри я.

Кип се претърколи по гръб и си пое дъх. Пясък бе полепнал по мократа му уста. Той я избърса. Беше само слюнка, а не кръв.

— В името на топките на Оролам! — рече. — Виж ти какво намерих! Граница! Аз съм най-великият откривател след Арис Мореплавателя!

Гавин трепереше, лицето му бе застинало в маска. Кип можеше да види как в очите му се заформят малки червени вихри от луксин.

— Какво ще направиш? Ще ме напердашиш ли? — попита Кип. „Това е само болка.“

Понякога се мразеше, че съзира по такъв начин слабостите. Призмата го бе заплашил и първото, което Кип видя, бе колко празна е тази заплаха. Гавин не можеше да го напердаши именно защото бе добър човек, а Кип беше беззащитен.

За миг Призмата изглеждаше убийствено мрачен, но после това се разсея до обикновена напрегнатост. У него даже трепна мъничка искрица на веселие.

— Поеми си дълбоко дъх — каза той тихо.

— Какво?