Черната призма - Уийкс Брент - Страница 33

— Ти си мой роден син, Кип. Това носи със себе си някои последствия. За теб. — Кип наблюдаваше внимателно лицето му. Мъжът бе изрекъл думите „мой роден син“ без никаква гримаса, без дори да присвие очи. Кип се зачуди дали се е упражнявал, че го казва толкова небрежно. Беше видял част от цената, която трябваше да плати Гавин, признавайки своето бащинство, и въпреки това той го заявяваше, без дори да се навъси срещу заслужаващото въсене съществуване на Кип. Сигурно бе преструвка — та кой би се зарадвал да научи, че е заченал копеле? — но преструвка заради него.

Гавин беше по-добър човек, отколкото Кип би очаквал.

— Да те знаят като мое копеле си има цена — каза Гавин. — Не си израснал в привилегии, но хората, които мразят израсналите в привилегии, ще мразят и теб. Не си получил образование, но онези, които са получили, ще те гледат отвисоко, ако знаеш по-малко от тях. Ако те призная, ще започнеш да привличаш неправилния вид приятели. Хората, които ме ненавиждат, не могат да си го изкарват често на самия мен, защото съм прекалено могъщ, прекалено опасен. Но ще си го изкарват на теб. Не е справедливо, но така стоят нещата. Ще бъдеш следен зорко и както успехите, така и несполуките ти ще имат последствия, които сега не можеш дори да предположиш. Баща ми може да реши да не те признае. Други ще се опитат да докажат, че си измамник. Трети ще се опитат да те използват срещу мен. А четвърти ще искат да се сприятелят с теб, с единствената надежда, че това ще им спечели моето благоразположение. Фалшивото приятелство е отрова, от която бих искал да те предпазя.

„Малко е късно за това.“ Кип си помисли за Овен: Овен, който винаги командваше, който обичаше да му натрива носа със собственото си превъзходство и да твърди, че това са приятелски закачки. Овен, когото Иза бе обичала. Овен, който сега лежеше мъртъв със стрела в гърба.

— Е, какви варианти имам? — попита Кип. — Аз съм този, който съм.

Гавин се потърка по носа.

— Засега можеш да минеш за обикновен ученик. После, когато ти сам решиш, ще те призная публично. Ще имаш време да се ориентираш, да разбереш кои са истинските ти приятели.

— Като ги лъжа?

— Понякога лъжите са ни най-необходими сред приятелите — сопна се Гавин. Млъкна за миг. — Виж, исках само да ти дам възможност…

— Не, съжалявам. Не се… не се сърдя на теб. Майка ми… Помниш ли я как изглеждаше? Искам да кажа, преди да се родя? — попита Кип.

Гавин поклати глава.

— Не я помня, Кип. Изобщо.

Значи не е било точно любов. Пустотата в Кип нарасна. Нямаше семейство, част от което да бъде.

— Ти си Призмата. Предполагам, че много жени искат да са с теб.

— Беше война, Кип. Когато очакваш да умреш, не мислиш как могат да повлияят действията ти на другите след десет години. Когато си виждал приятелите си да мрат около теб, в правенето на любов има нещо, което те кара да се чувстваш жив. Виното се лееше в изобилие и нямаше кой да обуздае един разгорещен младеж, имащ нещастието да е Призмата. Но това не е извинение. Съжалявам, Кип, Съжалявам за всичко, което ти е струвало моето безразсъдство.

„Значи майка ми е прекарала една нощ с теб и е възложила всичките си надежди на това.“ Кип не се съмняваше, че тя с лакти и интриги си е пробила път през поне десетина други жени, които биха се радвали да споделят леглото на Призмата. И бе изпълнила живота си с горчивина заради това?

Насили се да се засмее, макар че сърцето му се късаше. Толкова пъти си бе фантазирал кой може да е баща му, но никога не бе дръзнал да си мечтае, че ще е самият Призма. Във фантазиите му обаче баща му бе принуден да ги напусне по спешност. Правеше го, защото му се налагаше. Но обичаше Кип и майка му. Те му липсваха. Искаше да се върне и щеше да го направи в близките дни. Докато Гавин беше добър човек, но не даваше пет пари за Лина. Нито за Кип. Щеше да се погрижи за него от чувство на дълг. Добър човек. Но в това нямаше любов. Нито семейство, към което да принадлежи. Кип беше сам, отвън, и се взираше през зарешетените прозорци към нещо, което никога нямаше да има.

Това бе все едно да ти връчат ужасно екзотичен подарък, когато ти искаш нещо съвсем обикновено. И все пак, що за неблагодарник беше? Да се оплаква! Да се самосъжалява — защото баща му беше Призмата?

— Извинявай — каза Кип. Взря се в ноктите си, все още разкъсани от употребата на луксин. — Това не е правилно. Майка ми имаше… някои проблеми. Предполагам, че е искала да те постави в безизходица, като се появи с мен. — Не можеше да срещне очите му. Толкова се срамуваше. „Как си могла да бъдеш толкова глупава, мамо? Толкова гадна?“ — Ти не заслужаваш това. Ти ми спаси живота, а аз се държах… ужасно. — Кип премигна, но не можа да спре съвсем сълзите си. — Можеш да ме оставиш където пожелаеш… е, предпочитам да не е на необитаем остров.

Гавин се подсмихна, а после стана сериозен.

— Кип, майка ти и аз сме направили каквото сме направили. Оценявам опита ти да ме предпазиш от последиците на собствените ми действия, но самият ти не ме поставяш в никаква безизходица. Хората могат да си говорят. Не ми пука. Разбираш ли? — Той издиша. — И все пак единствената вреда, която ме интересува, вече е нанесена.

В първия момент Кип не разбра. Вредата вече била нанесена ли? Никой не знаеше, че той е жив.

Освен Карис. Това имаше предвид Гавин. Кип беше предизвикал разрив между него и единствения човек на света, когото той обичаше. Думите, които имаха за цел да го накарат да се почувства по-добре, вместо това засегнаха най-слабото му място. Откакто се помнеше, майка му го караше да се чувства виновен дори само защото съществува. Беше съсипал живота и?, като се бе родил. Беше съсипал живота и?, защото изискваше прекалено много. Заради него хората я гледаха презрително. Той и? бе попречил да осъществи всичко онова, което би могла. Мислено можеше да се опита да отхвърли думите и?. Тя не говореше сериозно. Обичаше Кип, макар и никога да не го бе изричала. Не знаеше как го наранява.

Но Гавин беше добър човек. Не заслужаваше такова нещо.

— Кип. Кип! — Гавин изчака, докато момчето го погледне. — Няма да те изоставя.

Видения на заключен шкаф, писъци… писъци… и никой не отговаря.

— Има ли нещо за ядене? — попита Кип и примига. — Имам чувството, че не съм ял цяла седмица. — Мушна се с пръст в гърдите. Направо усещаше как ребрата му стърчат.

Гавин извади от раницата си връзка наденици, отряза една — само една? — и му я подхвърли.

— Утре започваш обучение в Хромария.

— Утве? — попита Кип с пълна уста.

— Ще споделя с теб една тайна — рече Гавин. — Мога да пътувам по-бързо, отколкото някой подозира.

— Можеш да изчезнеш и да се появиш някъде другаде? Знаех си! — възкликна Кип.

— Хм, не. Но мога да направя лодка, която пътува наистина бързо.

— О, това е… изумително. Лодка.

Гавин изглеждаше смутен.

— Работата е там, че не искам никой да знае колко съм бърз. Задава се война и ако се наложи да го разкрия, искам да е изненада. Разбираш ли?

— Естествено — каза Кип.

— После ще трябва да ми кажеш какви са желанията ти. Аз ще се погрижа за някои неща, докато минаваш през посвещаването.

— Посвещаване ли?

— Просто някои изпитания, които ще предопределят остатъка от живота ти. Малко си закъснял, другите ученици вече са започнали, но ще те вмъкнем някак. След посвещаването можеш да останеш и да се обучаваш.

Гърлото на Кип се сви. Щяха да го стоварят сам на един странен остров, без да познава никого, с прекалено малко време, за да се подготви за изпитание, което трябваше да предопредели остатъка от живота му? Но пък, от друга страна, Хромарият бе мястото, където можеше да усвои магията, нужна му, за да убие крал Гарадул.

— А каква е другата възможност?

— Да дойдеш с мен.

Това бе светлина в края на тунела. Сърцето на Кип подскочи.

— И какво ще правиш ти?

— Това, за което ме бива, Кип. — Гавин се взря нагоре, а в ирисите му се вихреха дъги. Усмихна се, но усмивката не стигна до очите му. Когато заговори, гласът му бе студен и далечен като луната. — Ще започна война.