Черната призма - Уийкс Брент - Страница 44

Кип трябваше да лавира рязко от време на време, за да избегне други лодки в съответствие с някакъв корабен етикет, който не разбираше, затова успя да хвърли само няколко бегли погледа към града, покриващ Големи Яспис. И доколкото можеше да види, наистина го покриваше. Целият остров бе опасан със стена току над бреговата линия — беше дълга цели левги, — но дори тя не можеше да скрие града, издигащ се върху два хълма. Ако се изключеха няколко петна зеленина — градини? паркове? дворове на имения? — навсякъде имаше сгради. Високи куполи с форма на луковица във всевъзможни цветове, навсякъде. И хора, повече хора, отколкото Кип бе виждал.

— Кип. Кип! Наляво! После ще зяпаш.

Кип откъсна очи от острова и зави наляво, за да избегне на косъм врязването в един галеас. Подминаха го под злобния поглед на помощник-капитана. Мъжът изглеждаше така, сякаш се кани да плюе по тях, но видя униформите им и вместо това плю на собствената си палуба.

Продължиха в открити води, докато не започнаха да завиват зад източния край на острова.

— Натам — каза Железни и посочи малък кей с няколко рибарски лодки.

Пристанаха, слязоха и тръгнаха нагоре към стената. Кип се опитваше да не зяпа, макар че стената сама по себе си беше най-голямото нещо, построено от човешки ръце, което бе виждал.

Стражите пред портата изглеждаха объркани, но козируваха. Чуха се гласове:

— Капитане?… Командире!

Отвориха една малка вратичка в крилото на голямата порта и Железни мина през нея, като им кимна за поздрав. Кип го последва.

Градът зад стената бе прекалено главозамайващ, за да може Кип да възприеме дори частица от него. Но първото, което го връхлетя, беше миризмата.

Железни сигурно забеляза гримасата му, защото каза:

— Мислиш, че това е зле? Трябва да видиш някой град без канализация.

— Не — каза Кип, взирайки се в стотиците хора по улиците, три– и четириетажните сгради навсякъде, калдъръмените улици с протрити в тях коловози, дълбоки цяла педя. — Просто е толкова… много. — И така си беше. Носеха се миризми на печено свинско и подправки, които Кип не познаваше, на прясна риба, на развалена риба, лекият дъх на човешки изпражнения и по-силният на конски и говежди изпражнения, а над всичко останало — вонята на немити мъже и жени.

Хората се разделяха инстинктивно пред Железни и Кип го следваше по петите, като се опитваше да не се блъсне в никого, докато хвърля погледи към всички. Имаше мъже с готри като Железни, само че облечени в карирани роби в ярки цветове. Имаше аташийци с впечатляващи бради: с мъниста, плитки, малко нормална брада, а после пак мъниста и плитки. Имаше илитийки с дрехи от няколко слоя и обувки почти като кокили, които ги правеха цяла педя по-високи. И навсякъде цареше феерия от цветове. Всеки цвят на дъгата, комбиниран по всевъзможни начини. Железни погледна развеселено Кип.

— Онези войници на портата — каза Кип, за да отвлече вниманието на Железни от селяндурското си поведение. — Те не бяха от твоите.

— Да — каза Железни. — Не бяха.

— Но те познаха, а ти не ги позна, и бяха наистина развълнувани, че са те видели.

Железни го изгледа пак, този път намръщено.

— Я повтори, на колко си години?

— На петнай…

— Ясно — каза Железни, като че ли това обясняваше всичко. Подсмихна се, докато Кип избърза да закрачи редом с него. — Е, ти си геният. Кажи да те чуем.

„Гений ли? Никога не съм се мислил за гений.“ Но това беше за отвличане на вниманието. Железни го изпитваше. Всъщност, осъзна Кип, беше го изпитвал през цялото време. Това, че го бе сложил на руля, беше проверка, за да го види какво ще направи, колко бързо ще схване как действа и дали няма да се вцепени от страх. Кип дори не бе сигурен колко добре се е справил.

Железни беше капитан. Командир. Командирът. Командирът! Олеле!

— В Черната гвардия има само една рота, нали? — попита Кип.

Подобно на всички изражения на Железни, това също се мярна набързо и изчезна: бялото на очите му около тъмните ириси за миг се видя цялото, а после той го прикри с тънка насмешка.

— Не е толкова зле, предвид очевидния намек.

— Значи ти си единственият командир на най-елитното подразделение в Хромария. Това сигурно те прави нещо като генерал?

— Нещо подобно.

— Аха — рече Кип. — Значи вероятно би трябвало да съм още по-уплашен от теб, отколкото съм, а?

Железни се засмя.

— Не, мисля, че това го докарваш идеално. — И се ухили.

— Защо даваше наряд на онази скала?

— Тя е нещо повече от скала.

Казано по този начин, звучеше смислено. Черната гвардия трябваше да охранява най-важните хора в Хромария, а един таен тунел за бягство беше от нещата, които трябва да проверяваш лично.

— И все пак — каза Кип.

Стигнаха до значително по-широк път и Железни — командир Железни — сви по него на запад, срещу почти цялото движение. Въздъхна.

— Това не е задължение, което някой иска, затова понякога го използват като наказание. Да речем просто, че наскоро съм дал на Бялата причина за недоволство.

— Или пък — каза тихичко Кип — това е прикритие, за да можеш да идеш да провериш поддръжката на тунела.

— Само дето тунелът си е тунел. Не прави нещата по-сложни, отколкото са, малки Гайл.

„Какво?“

— Ах, да бе. — Железни би могъл да дойде по тунела от Хромария и да се увери, че е в изправност. Не беше нужно да плава до острова заради това. „Ама и аз съм един гений.“ Смутен, Кип побърза да зададе нов въпрос и зададе този, който знаеше, че не бива. — И какво направи, за да я ядосаш? Бялата де.

Железни не отговори, а сви към малка къщурка с окислен меден купол. Отключи вратата и даде знак на Кип да влезе.

— В кухнята има хляб, сирене и маслини. Тоалетната е вляво. Леглото е направо по коридора. Няма да излизаш, докато не дойда да те взема утре сутринта.

— Но ние се борихме с онези огромни вълни, вместо да изчакаме, и… и мислех, че ще отидем право в Хромария.

— Аз ще отида право в Хромария.

— А аз да седя тук цял ден?

— Като видиш какво трябва да правиш утре, ще се радваш на тази почивка. — Железни понечи да тръгне.

— Но какво… какво ще правиш ти?

— Ще си върна благоразположението на Бялата.

Кип се намръщи. Вратата се затвори и се чу щракване. Беше заключен.

— Чудесно — каза той на затворената врата. — Ами ще взема да почакам тогава. И без това нямам какво да правя.

Хапна маслини и сирене и след десет минути вече спеше.

33.

Карис се събуди под навес, направен от клони и мъжки плащ. Беше или здрач, или развиделяване. По росата на земята предположи, че е второто. Провери състоянието си с ефикасността на войник, като размърдваше внимателно всеки крайник и пръст и се опитваше да прецени способността си за движение — свързано с насилие или не. Всичките и? пръсти работеха нормално, но цялата и? лява страна беше натъртена. Всичко я болеше: пищялът я болеше, коляното я болеше, имаше ожулвания от чакъл по бедрото, усещаше гърдата си все едно някой я е помислил за торба с трици и я е млатил цял час, а рамото и? — ах, Оролам, рамото и?. Все пак можеше да диша, без да я боли много — надяваше се това да означава, че няма счупени ребра, — и още можеше да движи ръката си, макар че едва не губеше съзнание, като го правеше.

Дясната и? страна също не се бе отървала без контузии. Имаше дълги ожулвания от чакъл по дясната ръка и корема, вероятно същите и на гърба, а вратът я болеше от Оролам знае какво. Беше си ударила лошо всички пръсти на десния крак — това също не помнеше да го е правила, — а лявото и? око бе подуто, не толкова, че да и? пречи да вижда, но достатъчно, за да я разкраси хубавичко. Освен това имаше драскотина на челото, няколко привлекателни цицини на главата и… какво е това, по дяволите, порязване точно на върха на носа?

Не, не порязване. Пъпка. Не може да… Пъпка? Сега? Оролам я мразеше.

Всичките и? порязвания и драскотини бяха намазани с някакъв мехлем, който миришеше на горски плодове и борови иглички. Някой прочисти гърло и каза: