Черната призма - Уийкс Брент - Страница 48

— Няма време — каза той. Опита се да потисне надигащата се паника и да пренебрегне свиването на сърцето си при мисълта за това, което трябваше да направи.

Тя насапуниса гърдите му. Топлото и? хлъзгаво тяло опираше в гърба му. Беше меко, успокояващо. Почти стигаше, за да го отпусне. Тя целуна онова място на тила му, което винаги го караше да потрепери, и прокара пръсти надолу по насапунисаните му гърди, по корема, още по-ниско. Целуна го по тила още веднъж, поколеба се. В тази пауза се съдържаше въпрос.

Той изстена жално.

— Не, за това също няма време. — Колко добре го познаваше Марисия? Често, когато нямаше време за срещи и други задължения, все пак имаше време за това.

Често ли? Почти винаги.

Тя го стисна под водата, поколеба се още миг, сякаш искаше да каже: „Устните ти казват не, но нещо друго казва: да, моля!“ После го целуна бързо по тила за последен път и започна да го изплаква.

— Много ми липсвахте, лорд Призма — каза тихичко. Свърши и излезе от ваната. — Ще ви приготвя дрехите. — Избърса се набързо, уви кърпа около кръста си и отиде до един гардероб да му избере дрехи.

Той я гледаше с наслада, но после се отърси.

„Ако продължавам така, няма да мога да си завържа панталоните.“

След като му приготви дрехите, Марисия се върна в банята, но той я отпрати с махване на ръка. Днес можеше да се избърше и сам.

Щом се облече, Гавин отвори малкия гардероб, вдигна внимателно купчините нагънати чаршафи от полиците и ги отнесе до друг гардероб, където грижливо подреди всичко. После махна самите полици и ги пъхна в една ниша в другия край на стаята. Резултатът бе празно пространство в долната част на гардероба. Процесът бе бавен, но целта беше никой никога да не разкрие тайната му. Ако някой влезеше, докато него го няма, стаята трябваше да изглежда празна. Ако я претърсеха, не биваше да открият нищо необичайно. Това си струваше изгубеното време и неудобствата.

Гавин притегли синьо-зелена дъска за краката си — бе широка колкото плещите му и с дупка в средата. После пъхна в колана си един магически факел, хвана дъската с една ръка, наведе се и влезе в гардероба. Затвори вратата след себе си. Подът под нозете му изщрака. За да запази тайната, той го бе проектирал така, че да не се отваря, ако вратата не е затворена. Прегърбен, Гавин откри куката и я издърпа нагоре, промуши я през дупката в дъската и я уви около колана си. Пусна дъската и пъхна стъпала в процепите и?. Измисленият от него механизъм наподобяваше асансьорите в кулата, но бе опростен, защото нямаше кой да го поддържа и нямаше място за противотежести. Общо взето се състоеше от въжета в мрака и макара на върха.

Сега предстоеше ужасяващата част. Гавин отвори пода по-широко… и полетя като камък в мрака.

Макарата засвистя, но пронизителните и? протести заглъхнаха след броени мигове. Нямаше никакво съпротивление. Падаше все по-бързо и по-бързо. Извади синия магически факел и го счупи в крака си. Шахтата, която бе изсякъл сам в сърцето на Хромария, бе широка само крачка и половина. Не се виждаше нищо освен гладък камък и въжето, едната част от което фучеше нагоре, а другата се носеше надолу заедно с него.

Той посегна към спирачката на колана си, но движението му наклони прикрепената към нозете му дъска и единият и? край докосна стената. От триенето краят подскочи нагоре и запрати Гавин в камъка от другата страна. Спирачката излетя от пръстите му… и падна на дъската. Той посегна да я хване. Не улучи. Придърпа колене нагоре, докато гърбът му се плъзгаше по гладката стена, и я сграбчи.

Изправи се бавно, хвана куката, закачи дъската към спирачката и долепи спирачката към свистящите въжета. Стисна я с пълното съзнание, че ако не спре бързо, може да се забие в дъното на шахтата с невероятна скорост, но пък ако спре прекалено бързо, може да счупи я дъската, я краката си.

Мина покрай пет широки бели линии, нарисувани на стените на шахтата. Това бе предупреждение, че почти е стигнал дъното. Миг по-късно мина покрай четири широки бели линии. Все още се движеше прекалено бързо. Три. Две.

Е, не беше толкова зле. Едно.

Удари се в земята с изненадваща сила. Естествената му реакция бе да опита да се претърколи, за да смекчи удара — което не се получи, тъй като въжето бе изпънато. Той пльосна по гръб и се търкулна върху магическия факел, който моментално прогори ризата му.

Гавин изпъшка и скочи на крака. За щастие ризата му не се подпали. Той огледа яркочервеното изгаряне по ребрата си. Болезнено, но не особено сериозно. Откачи се от асансьора.

Стаята в дъното на шахтата беше само четири на четири крачки.

В синята светлина на магическия факел Гавин се приближи до едната синя стена. При докосването му тя стана прозрачна, но зад нея нямаше нищо. Не още. Бавно, съвсем бавно, отсрещната стая се надигна от мястото, където лежеше, и се завъртя в нужната позиция.

Това беше най-великото дело на Гавин. Беше го построил за един трескав месец, като бе вложил в него всичките си знания. Но всеки път, когато повикваше синята стая, сърцето му спираше да бие. Днес също. Бавната скорост, с която стаята се надигаше и завърташе, бе нужна, за да не разбере мъжът вътре, че тя се движи.

От друга страна, това даваше на Гавин пет минути, в които не можеше да прави нищо освен да чака. Днес тя щеше да е празна. Мили Оролам! Сърцето на Гавин се сви. Трудно му беше да диша. Стаята бе прекалено малка. Нямаше въздух. Дишай, Гавин, дишай. Изпиши на лицето си равнодушие, хубаво го изпиши.

Най-сетне през прозрачната стена се разкри гладкият овал на вътрешността на тъмницата. Срещу Гавин стоеше мъж, който много приличаше на него, макар да бе по-слаб, не толкова мускулест, по-мръсен и с по-дълга коса.

— Здравей, братко — каза Гавин.

35.

— Ето така — каза Железни — трябва човек да види за първи път Хромария. Призори и по време на прилив. — Беше дошъл преди развиделяване, за да събуди Кип, който стана със смущаващото чувство, че не знае дали е сутрин, или нощ. Все пак се ориентира бавно, докато командирът го пришпорваше да бърза по не толкова претъпканите улици, и най-сетне излязоха на билото на хълма. — Наричат го Стъклената лилия — продължи Железни. — Доста по-меко име, отколкото заслужава, но пък, от друга страна, стоманата не е прозрачна, нали?

И наистина, от билото Хромария на пръв поглед приличаше донякъде на цвете. Шест кули, наредени в шестоъгълник около една централна. Тъй като Малки Яспис се издигаше постепенно от юг на север, кулите, намиращи се по-далеч от Кип, изглеждаха по-високи, макар че разстоянието от върха до основата на всяка беше едно и също. Освен това всяка кула бе съвсем прозрачна от южната си страна. Образът на странното цвете се допълваше от моста, ако това можеше да се нарече мост.

Той прехвърляше океана между Големи и Малки Яспис и беше зелен като стебло на цвете. Устремяваше се право към ослепителните кули и наклонените навън стени. И не само че беше зелен, но и нищо не го крепеше. Лежеше върху повърхността на водата. Не плаваше върху нея, защото не се движеше заедно с вълните, а морето беше накъдрено от едната му страна и почти съвсем спокойно от другата.

— Защо зелен? — попита Кип, като се опитваше да размърда мозъка си. Зеленият луксин не беше ли гъвкав?

— Всъщност е син, подсилен с жълт. Само изглежда зелен — обясни Железни и тръгна към моста. Кип забърза да го настигне. Трудно му беше едновременно да зяпа и да върви, но цялата му умора се бе изпарила.

— Жълт ли? — попита той. — И как точно действа това? Приз… ъъъ, чичо ми не ми е казвал нищо за жълтия.

Железни го изгледа строго. Не отговори дори когато момчето млъкна и закрачи тихо до него.

Накрая му хвърли един поглед.

— Да ти приличам на магистър?

— Просто реших, че не си кой знае какъв боец без сините си очила — рече Кип. „Млъквай, тъпако! Недей да…“ — Така че защо не ти намерим някаква работа.