Галактическа болница - Уайт Джеймс - Страница 18

— А какво ще кажете тогава за ограничените свободи на „нормалните“? — прекъсна го Конуей. Най-сетне Мониторът бе казал нещо, на което той можеше решително да възрази. — Охранявани от Монитори и изпращани на заточение в резервати — това ли наричате свобода?

— Сигурно знаете — отвърна Уилямсън, — че „нормалните“ са онези срещани почти на всяка планета групи, чиито членове смятат, че за разлика от жестоките Монитори и жалките естети именно те са истинските представители на своите раси. Но ако помислите по-внимателно, ще разберете, че те не са заточени. Напротив, те сами са се събрали в колонии и именно в тези колонии на самозвани „нормални“ Мониторите трябва да са винаги нащрек. „Нормалните“ разполагат с пълна свобода, включително и с правото да се избиват помежду си. И Мониторите присъствуват там само за да въдворят ред в случай на стълкновения, при които някой „нормален“, лишен от желанието да убива, може да пострада от войнствените си събратя.

Освен това, когато достигналото до краен предел масово безумие завладее един или повече светове, ние допускаме избухването на война на определена за тази цел планета. Обикновено уреждаме така нещата, че войната да не е нито продължителна, нито твърде кръвопролитна — Уилямсън въздъхна. — Тази война се оказа и едното, и другото. Ние ги подценихме — завърши той с горчиви нотки на самообвинение.

Разумът на Конуей упорито не желаеше да приеме нещата от тази нова и коренно различна гледна точка. Преди да дойде в Болницата, той не бе имал, а и не бе търсил никакъв пряк контакт с Монитори. За него „нормалните“ от Земята бяха твърде романтични хора, които обичаха да се перчат и хвалят, но нищо повече.

Естествено, повечето от лошите неща за Мониторите той бе чул от тях, а вероятно „нормалните“ не можеха и да бъдат достатъчно обективни и честни…

— Много ми е трудно да повярвам на всичко това — заяви Конуей. — Според вас хората от Мониторния корпус стоят в социалната стълбица на по-горно стъпало и от „нормалните“, и от нас — специалистите! — Той тръсна гневно глава. — Както и да е, сега не е най-подходящото време за философски разговори!

— Вие — каза Мониторът — започнахте пръв.

Отговор не последва.

Може би часове по-късно Конуей усети докосване по рамото си и като се изправи, видя зад себе си ГБЛЕ с отличителните знаци на медицинска сестра. Съществото държеше спринцовка.

— Тонизираща инжекция, докторе? — попита то. Изведнъж Конуей усети, че краката му едва го държат и че с мъка съсредоточава погледа си. Изтощението му трябва да е било съвсем очевидно, за да дойде сестрата сама при него. Той кимна и нави ръкава си с надебелели от умора пръсти.

— О-ох! — извика той от внезапната силна болка. — Какво сте сложили — шестинчова игла?

— Извинете — каза сестрата ГБЛЕ, — но преди да дойда при вас, инжектирах двама лекари от моята собствена раса, а както знаете, нашата кожа е по-дебела и по-твърда от вашата. Ето защо върхът на иглата се притъпи.

Умората на Конуей изчезна за секунди. Като се изключи лекото изтръпване на крайниците и сивкавият цвят на лицето му, погледът му се проясни и той се почувствува толкова бодър и физически освежен, като че ли току-що бе взел душ след десетчасов сън. Преди да привърши с поредния преглед, той бързо се огледа наоколо и с облекчение видя, че пациентите, които очакваха помощ, бяха не повече от една шепа и че броят на Мониторите в помещението бе наполовина по-малък, отколкото в началото. Ранените бяха вече настанени по отделенията, но сега Мониторите бяха станали пациенти.

Картината навсякъде бе една и съща. Мониторите, които бяха спали малко или изобщо не бяха спали до пристигането на корабите, но сърцато бяха помагали пряко силите си на претоварените с работа болнични медици, подкрепяни непрекъснато от тонизиращи инжекции, бяха вече пребити от умора. Един по един те буквално капеха по местата си. Настаняваха ги спешно в специални отделения с апаратури-роботи, които им правеха масаж на сърцето, осигуряваха им изкуствено дишане и ги хранеха с венозни системи. Конуей научи, че само един от тях бе умрял.

Като се възползваха от временното затишие, Конуей и Уилямсън се приближиха към илюминатора и погледнаха навън. Ятото от чакащи кораби не беше много оредяло, но той предполагаше, че това са новопристигнали. Конуей нямаше представа къде щяха да сложат всички тези пациенти — дори коридорите на Болницата бяха вече препълнени и за да се направи още място, непрекъснато разместваха болни от всички биологични видове. Но това не беше негова работа, а гобленът, който бродираха корабите, представляваше странно успокояваща гледка…

— Тревога — обади се внезапно стенният говорител. — Кораб без отличителни знаци с един пътник на борда моли за неотложна медицинска помощ. Пилотът не владее напълно управлението на кораба си, ранен е зле и връзката с него е неясна. Застанете в готовност до всички входни люкове…

„О, не — помисли си Конуей. — Тъкмо сега не!“ Усети, че му призлява и го обзема някакво ужасно предчувствие за това, което бе на път да се случи. Уилямсън впи пръсти в ръба на илюминатора.

— Погледнете — каза той с глух и отчаян глас. Един неканен гост се приближаваше с бясна скорост към скупчилите се кораби. Черен и възкъс, без отличителни знаци и с форма на торпедо, той се вряза в ядрото на кръжащите кораби, преди Конуей да успее да си поеме два пъти въздух. Корабите се разпръснаха като пилци и само по чудо избягнаха сблъскването както с него, така и помежду си. Неизвестният кораб продължаваше да фучи наоколо без определена посока. Сега на пътя му се изпречи само един кораб — мониторен транспорт, който бе получил разрешение да пристане и се бе насочил към един от входните люкове. Корабът бе голям и тромав и не бе пригоден за бързо маневриране — той нямаше нито време, нито възможност да се отдръпне. Сблъскването бе неминуемо, а бе претъпкан с ранени…

Но не. В последната секунда втурналият се кораб се отклони. Те го видяха как се разминава с мониторния и как се превръща в малка точка, която с шеметна скорост набъбна отново. Сега торпедото взе курс направо към тях! Конуей искаше да затвори очи, но имаше особена прелест в това да гледаш смъртта право в лицето. И двамата с Уилямсън дори не направиха опит да се втурнат за космическите си костюми — нямаше смисъл, — само няколко секунди ги деляха от това, което щеше да се случи.

Корабът бе вече над тях, когато отново се отклони, тъй като раненият пилот отчаяно се мъчеше да избегне това по-обемисто препятствие — Болницата. Твърде късно обаче — корабът се блъсна.

Страхотен двоен трус разтърси под а под нозете им — корабът се бе врязал през двойната обшивка на сградата. Последваха го по-леки трусове, докато торпедото си проправяше път към вътрешността на огромната Болница. Избухна взрив от всевъзможни писъци, свирки, трясъци и неистови крясъци на нещастни същества, които се давеха, задушаваха и гърчеха. Вода заля сектори, които съдържаха чист хлор. Въздух нахлу през съборената стена на едно отделение, чиито обитатели никога не са познавали нещо друго освен трансплутониев мраз и вакуум — съществата се сбръчкваха като попарени, умираха и се разпадаха без остатък още при допира си с него. Вода, въздух и най-различни атмосферни елементи се сляха в някаква мръсно кафява разяждаща смес, която кипеше и във вид на облаци от пара изтичаше навън в космическото пространство. Но много преди да се случи всичко това, херметическите преградни люкове се бяха затворили, прикривайки плътно ужасната рана, издълбана от кораба-нашественик.

VII

След погрома настъпи внезапно затишие, но миг по-късно Болницата реагира. Над главите им се разнесе с тиха сподавена ярост гласът на говорителя. Инженерите и техниците по поддържането трябваше да се обадят незабавно за получаване на задачи. Имаше повреда в неутрализиращите гравитационни решетки в отделения ЛТХО и МТХК и всички работещи в този район трябваше да поставят пациентите в защитни балони и да ги преведат във втора зала ГБЛЕ, където бяха създадени условия на една двадесета g, тъй като имаше опасност болните да бъдат смазани от собственото си тегло. В коридор АФЖЛ имаше неоткрита пукнатина. Деветнадесето и всички отделения ГБГЖ бяха предупредени за хлорно отравяне в района на трапезарията им. Освен това умоляваха д-р Листър да се обади.