Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур - Страница 45

Никълъс и Роян се спогледаха изненадано, след което тя бързо продължи с разпита.

— Покрит с платнище ли? — наведе се тя над момчето. — Камъкът е покрит с платнище?

— Казват, че само игуменът можел да го сваля за рождения ден на Свети Фруменций.

Никълъс и Роян повторно се спогледаха и той многозначително се усмихна.

— Би ми се щяло да хвърля някой и друг поглед на гробницата и този мистериозен камък… естествено без платнището.

— Ще трябва да почакаш рождения ден на светеца — напомни му Роян — и междувременно да си се сдобил с духовен сан. Само свещениците… — започна да обяснява тя, но се спря насред изречението си. Отново го погледна в очите. — Ти да не смяташ…

— Кой, аз? Да не си си го помислила.

— Ако те спипат в макдаса, ще те разкъсат на парченца.

— Тогава не трябва да ме спипват.

— Ако отиваш, и аз идвам с теб. Но как ще успеем?

— По-полека, скъпа. Мисълта ми хрумна само преди десет секунди. Дори и в добрите ми години имах нужда от поне десет минути да намисля план, достоен за целта.

Двамата се загледаха известно време във водите на реката, докато най-накрая Роян не се осмели да изкаже на глас това, което мислеха:

— Покритият камък. Дали не става дума за надписа на Таита?

— Не ни урочасвай, ако обичаш — спря я той и направи арабския жест за прогонване на злото. — Опитвай се дори да не мислиш за него. Дяволът има уши навсякъде.

И отново се умълчаха. Всеки се опитваше да измисли някакъв що-годе смислен план да влезе в светилището. Най-накрая Роян подскочи като ужилена и възкликна:

— Ники, ами ако… — но поклати глава. — Не, няма да стане. — И отново потъна в мълчание.

Беше ред на Тамре да възкликне от радост и да привлече вниманието им.

— Ето го, гледайте!

И двамата бяха стреснати от подобно вмешателство в мислите им.

— Какво има? — погледна го с недоумение Роян.

Тамре я дърпаше упорито за ръката. Целият трепереше от вълнение.

— Ето го, казвах ви аз — и със свободната си ръка сочеше някаква точка на отсрещния бряг. — В самия край на храсталака, не го ли виждате?

— Кое по-точно? За какво говориш?

— За животното на Йоан Кръстител. За животното с белезите.

Роян проследи посоката на пръста му и най-накрая забеляза някакво кафеникаво петънце да се мърда между зелените листа на храстите.

— Не съм сигурна. Много е далеч…

Никълъс грабна еднодневката си и извади бинокъла. Вдигна го пред очите си и като го нагласи на фокус, доволно се изсмя.

— Алелуя! Най-после защитихме честта на прадядо ми — и подаде бинокъла на Роян.

Тя го нагласи на свой ред и впери поглед в шубраците. Животинката се намираше на поне триста метра, но благодарение на мощните увеличителни стъкла успя да различи всяка подробност по тялото й.

Антилопата беше два пъти по-малка от обикновената дик-дик, която бяха видели предния ден. Козината й обаче не беше сива, а ярко червено-кафява. И все пак, най-забележителната й черта си оставаха тъмнокафявите ивици по гърба, напомнящи за шоколадови блокчета — пет линии, намиращи се на равни разстояния една от друга — сякаш оставени от нечии гигантски пръсти.

— И да го гледаме, и да не го гледаме, това е то — Madoqua harperii — отбеляза тихо Никълъс. — Прощавай, прадядо, че се бях усъмнил в честността ти.

Антилопата се криеше наполовина в сянката на дърветата и тревожно душеше с дългата си муцунка наоколо. Главата й стоеше вдигната високо в знак, че долавя нещо подозрително във въздуха. Тихият ветрец минаваше успоредно по течението на реката, но при всеки по-слаб повей към отсрещния бряг животинчето усещаше неясното и необяснимо човешко присъствие.

Роян чу как изщрака затворът на карабината и бързо свали бинокъла, за да види какво прави Никълъс. Той тъкмо пълнеше барабана на оръжието си.

— Да не смяташ да стреляш? — попита тя тревожно.

— Не и оттук. Разстоянието е триста крачки, а целта е дребна. Ще изчакам да се приближи.

— Няма ли да ти е мъчно да я застреляш?

— Какво значение има дали ми е мъчно или не? Все пак аз съм дошъл по тези места и заради нея.

— Но тя е толкова красива…

— От което разбирам, че като видя грозно животно, трябва да го гръмна от раз.

Тя не му отговори, вместо това вдигна повторно бинокъла. Изглежда вятърът бе повял в тяхна посока, защото дик-дикът най-сетне се успокои и си позволи да откъсне малко от жилавата кафява трева пред себе си. Вдигна отново глава и се насочи през шубраците напред към коварния бряг на реката. На всяка крачка спираше да пасе.

„Върни се обратно!“, опитваше се Роян да спре с мисълта си животното. То обаче не се вслушваше в немите й предупреждения и упорито се приближаваше към смъртта си.

Никълъс се излегна по корем и опря пушката на дебелия корен пред себе си. За по-стабилно подложи отдолу шапката си, смачкана на топка.

— Двеста крачки — мърмореше си той. — Става. Пък и тя няма да се приближи повече. — И започна да се цели през телескопическия мерник. Вместо да стреля, надигна глава в очакване антилопата да се покаже по-добре иззад храстите.

Антилопата обаче също се озърташе. От тръпките, полазили тялото й, личеше обхваналото я напрежение.

— Нещо не й се харесва. Да му се не види, сигурно вятърът пак е задухал в грешната посока — замрънка Никълъс. В следващия миг безпомощно изгледа как антилопата се впуска в бяг и след като се показа за миг на поляната, където я бяха забелязали най-напред, потъна безследно в морето от тръни.

— Давай, дик-дик, давай! — окуражи я от мястото си Роян, а Никълъс се изправи и изсумтя недоволно.

— Така и не мога да разбера какво я подплаши.

В следващия миг обаче изражението му се промени и той внимателно се заслуша. Из въздуха се носеше странен звук, напълно чужд на дивата пустош наоколо. С всяка секунда шумът се усилваше — едновременно стържещ и дрънчащ, тракащ и виещ.

— Вертолет! Ама че работа! — не му трябваше много време да разбере какво беше разбудило природата. Грабна бинокъла от ръцете на Роян и го насочи към небето. Лещите зашариха по безкрайната синя шир над насечения от дървета и скали хоризонт, докато най-накрая не се спряха на търсения обект.

— Ето го — изкоментира мрачно Никълъс и добави: — „Бел Джет Рейнджър“. — Разпозна модела по силуета. — Както изглежда, идва право към нас. Няма смисъл да му се показваме. По-добре да се скрием. — И издърпа Роян и момчето под разперените клони на близкото дърво.

— Сядайте и не мърдайте — нареди им. — Няма как да ни забележат тук.

Продължи да следи приближаването на машината през бинокъла си.

— Навярно принадлежи на етиопските въздушни сили — разсъждаваше той на глас. — Още по-вероятно извършва рутинна проверка дали в областта не се навъртат шуфти. И Борис, и полковник Ного ни предупредиха, че в долината действат както бунтовници, така и чисти разбойници… — но изведнъж се спря насред разсъжденията си. — Бъркам, не е военен. Зелено и червено, отстрани стои нарисувано летящото конче. Ей ги пак приятелчетата ти от „Пегас“.

Моторите гръмогласно бръмчаха над главите им и Роян можеше и с невъоръжено око да различи изображението по фюзелажа на хеликоптера. Машината летеше ниско над гората, стигна на около километър в тяхна посока, сетне зави и се отправи към Нил.

Никой не обръщаше внимание на Тамре, който се беше свил на топка зад гърба на Роян, сякаш се надяваше тя да го опази от непознатите опасности. Зъбите му се бяха разтракали от ужас, а очите му отново се завъртяха в орбитите си, превръщайки се в бели петна.

— Изглежда нашият приятел Яли Хора си е уредил по-удобен транспорт от традиционния. Ако „Пегас“ наистина имат пръст в убийството на Дураид и в покушенията срещу теб, то редно е да очакваме скоро появата им и около лагера. От тяхното положение могат спокойно да следят всяко наше движение — не изпускаше Никълъс нито за миг вертолета от поглед.

— Когато гледаш неприятеля в небето, започваш да се чувстваш крайно беззащитен — сподели Роян и инстинктивно потърси да се облегне на рамото му.