Седмият папирус (Том 1) - Смит Уилбур - Страница 46

Зелено-червената машина се изгуби зад ръба на вътрешния пролом, насочвайки се по всяка вероятност към манастира.

— Или са излезли на разходка, или търсят лагера ни — предположи Никълъс. — А някой в централата чака да отбележи местоположението ни на картата.

— Няма да им е трудно да го намерят. Борис дори не помисли да прикрие колибите — добави тревожно Роян. — Най-добре да се махаме оттук — рече тя и стана.

— Добра идея — понечи Никълъс да я последва, но се спря и рязко я издърпа обратно под прикритието. — Чакай малко. Ето че се връщат насам.

Шумът от двигателите отново се усили. Скоро забелязаха самия хеликоптер да кръжи над върховете на дърветата.

— Виж, тръгва по реката. Продължава да търси нещо и започвам да се сещам какво е то.

— Нас ли имаш предвид? — на Роян й ставаше все по-нервно.

— Ако наистина изпълняват заповедите на шефа, нищо чудно — кимна Никълъс.

Вертолетът се намираше съвсем наблизо и ревът на моторите им пречеше дори да се чуват.

В този миг нервите на Тамре не издържаха и той се разкрещя в паника.

— Това е дяволът, който идва да ме прибере. Исусе Христе, Спасителю на човеците, спаси и мен сега!

Никълъс протегна ръка да го хване, но не се оказа достатъчно бърз. Тамре вече беше скочил на крака и като продължаваше да кълне адските пламъци, които му се привиждаха, хукна обратно по пътеката. Тъничките му крачета го понесоха из шубрака, дрехата му се развя на вятъра, а лъскавото му черно личице постоянно се обръщаше назад да види дали дяволската машина продължава да го преследва.

Което тя и направи. Пилотът забеляза веднага тичащата фигура и насочи хеликоптера право в нейна посока. Вертолетът застана почти над главите на Никълъс и Роян и за миг се забави над вира. Толкова беше близо, че двамата можеха да разпознаят лицата на хората в предната кабина. Машината забави съвсем и застана неподвижно, оставяйки се на перката да я носи над водите. Роян и Никълъс се снишиха в храстите с надеждата, че ще останат незабелязани.

— Единият е американецът от сондата — разпозна Роян Джейк Хелм, нищо че онзи си беше сложил светлоотразяващи очила и слушалки на ушите. Двамата с черния пилот усилено си напрягаха вратовете да оглеждат бреговете на реката.

— Не са ни забелязали… — за малко да си отдъхне Никълъс, но в следващия миг Джейк Хелм погледна право в тяхната посока и без да променя изражението си, потупа пилота по рамото и посочи с пръст надолу.

Пилотът спусна хеликоптера още по-ниско и перката закръжи над самите скали, оградили кръглия вир. Кабината се намираше кажи-речи на едно ниво с двамата ловци. Разделяха ги някакви си тридесет крачки. Никълъс се отказа повече да се крие като малоумен, облегна се на близкия дънер и размаха панамената си шапка в лаконичен поздрав към двамата в машината.

Управителят на базата дори не благоволи да му отговори. Удостои англичанина с празен и потискащ поглед, след което драсна клечка кибрит и разпали наполовина изпушената пура в устата си. Хвърли клечката през прозореца и избълва целия дим от устата си по посока на Никълъс. Без да изменя изражението си, с крайчеца на устата си рече нещо на негъра.

Хеликоптерът се издигна вертикално нагоре и пое обратно на север, където го чакаше ръбът на пролома и базовият лагер.

— Мисията изпълнена. Намери каквото търсеше — вдигна се и Роян от земята. — Сиреч нас!

— Няма как да не е забелязал и лагера. Вече знае къде да ни потърси пак — съгласи се Никълъс.

Роян потрепери и се сгуши в ръцете си.

— От този направо ме полазват тръпки. Като крастава жаба е.

— Хайде сега! — пошегува се Никълъс. — Какво толкова имаш срещу жабите? — И този път се изправи окончателно. — Не мисля, че прадядовият дик-дик ще се появи отново днес. Хеликоптерът му завъртя мозъка. Ще се върна да опитам утре.

— Трябва да потърсим Тамре. Бедният, сигурно е получил нов пристъп.

Тук грешеше. Момчето ги чакаше встрани от пътеката и още не можеше да си каже името от страх, но епилептичният пристъп му се беше разминал. Щом видя Роян да се задава спокойна откъм реката, Тамре също успя горе-долу да се овладее и тримата се насочиха обратно към лагера. Когато доближиха обаче сламените колиби, момчето се сбогува с Роян и Никълъс и свърна към манастира.

Същата вечер, преди да се е стъмнило, Никълъс отведе Роян обратно в манастира.

— Време е да направим посещение с разузнавателен характер — обясни той целта на разходката, докато двамата стояха пред самия вход на скалната църква и се готвеха да се присъединят към множеството богомолци вътре.

— Ако се вярва на Тамре, послушниците изчакват на смяна пред вратата да застанат свещениците, за които се знае със сигурност, че ще заспят — говореше тихичко Роян, щом се озоваха пред входа за средното помещение и се опитаха да видят нещо оттатък вратите.

— На нас, уви, не ни е съдено да притежаваме подобни познания — отбеляза лаконично Никълъс.

Докато гледаха, през вратите на няколко пъти влязоха и излязоха хора, облечени като духовници.

— Като че ли не съществува строго определена процедура — споделяше наблюденията си Никълъс. — Нито повтарят парола, нито извършват особен ритуал, преди да влязат.

— От друга страна се поздравяват по име с пазачите, което означава, че всички се познават. Общността е малка, сигурно са близки помежду си.

— Пък и не виждам как бих могъл да се преоблека като етиопски монах — съгласи се Никълъс. — Чудя се какво ли правят с неканените гости в светилището?

— Сигурно ги хвърлят от терасата долу на крокодилите… — подхвърли уж небрежно Роян. — Както и да е, ако ще влизаш вътре, и аз идвам с теб.

Сега не му беше времето да спорят, затова Никълъс съсредоточи вниманието си върху входа към кидиста, за да запомни какво се вижда от външното помещение. Изглежда, средната зала беше доста по-малка; другото, в което можеше да е сигурен, бе, че и там има стенописи, частица от които се виждаше отвън. На отсрещната стена имаше друга врата. Ако се вярваше на описанието на Тамре, тя трябваше да води към вътрешното светилище — макдаса. Входът беше запречен с тежка дървена врата, скована като решетка от тъмни греди. Сглобките им се закрепваха допълнително с ковани на ръка железни скоби.

От двете страни на вратата, от тавана до пода се спускаха дълги бродирани гоблени, които представяха сцени от живота на Свети Фруменций. На единия светецът държеше проповед пред коленичилия народ; в едната си ръка държеше Библия, с другата раздаваше благословия. На другия гоблен светецът покръстваше някакъв император. Владетелят носеше висока златна корона, подобна на тази на Яли Хора, около главата на светеца сияеше ореол. Лицето му беше бяло, това на императора — черно.

„Дали отговаря на политическата реалност?“, замисли се с известна ирония Никълъс.

— Кое ти се струва толкова забавно? — прекъсна го Роян. — Да не би вече да си измислил начин да влезем?

— Не, мислех си какво ли ни чака за вечеря. Да вървим!

На вечерята Борис изглеждаше в прекрасно здраве, все едно нищо сериозно не му се беше случило предната нощ. Дори се оказа, че през деня е нарамил пушката и е гръмнал няколко зелени гълъба. Тесай вече ги беше накиснала в саламура и сега ги печеше на жар.

— Кажи ми, англичанино, как мина ловът днес? Нападна ли ви смъртоносният ивичест дик-дик? Ха… — и прихна да се смее.

— Твоите търсачи дали не са попаднали на нещо интересно — направи се на недочул Никълъс.

— Да! Да! Открили са и куду, и храстна антилопа, и бивол. Сблъскали са се и с дик-дик, но без райета. Съжалявам, без райета.

Роян се наведе напред и понечи да каже нещо, но Никълъс поклати глава и я спря. Тя си затвори послушно устата и заби поглед в чинията, където я чакаше апетитната мръвка.

— Утре не ни трябва компания — рече й спокойно Никълъс на арабски. — Ако той разбере, че животното съществува, ще настоява да ни придружи.

— Майка ти не те ли е учила на обноски, англичанино? Не е прилично да се говори на език, който околните не разбират. По-добре си налей водка.