Черната призма - Уийкс Брент - Страница 50

Всяка повърхност на синята кула бе изсечена като гигантски сапфир, така че от какъвто и ъгъл да я погледнеш, светлината блестеше от хиляди фасетки. Подчервената кула пък, над основата си от преплетени синьо, жълто и зелено, сякаш гореше. Илюзорни пламъци, високи по десет-двайсет стъпки, лижеха луксина, а понякога мятаха рой искри и се издигаха още по-нависоко. Останалата част от кулата трептеше като въздух над огън.

Докато влизаха в централния двор, Кип се спъна. Погледна в краката си. В земята имаше изсечени дълбоки жлебове, които описваха голяма дъга между крилата на портата. Но крилата не се затваряха с плъзгане, а на панти като нормалните врати, Кип погледна объркано Железни.

— Стъклено цвете — каза мъжът.

— Ъ?

— Какво правят цветята?

„Изглеждат красиви?“

— Ъ?

Железни изглеждаше доволен, че го е озадачил.

— По отношение на слънцето.

— Отварят се?

— А как би действало това при група сгради?

Кип помисли малко и се предаде.

— Или не би — допълни Железни.

— Аха. Значи…

— Опитай пак.

— А бе ти никога ли не даваш прями отговори? — попита Кип.

— Само на висшестоящите. — Което, осъзна Кип, беше прям отговор. Сбърчи нос, прекалено уплашен от Железни, за да изтъкне това, но трепването в ъгъла на устата на мъжа показа, че той знае. — Цветята следват слънцето от сутрин до вечер — каза Железни, може би вместо извинение.

Докато двамата с Железни вървяха към централната сграда, Кип пак погледна жлебовете. Преди да стигне до портата, пътят се разшири — стана толкова широк, че по-голямата част от него опираше в стената, образувайки голям полумесец.

— Искаш да кажеш, че цялото това нещо се върти? — Това бе единственият смислен отговор, осъзна Кип. Щом сградите бяха прозрачни от северната страна, щяха да се възползват напълно от светлината само по пладне, но ако цялата структура се въртеше, щяха да получават максимум светлина от зори до здрач. Но… цялата? Невъзможно!

— Стигнахме — каза Железни.

Бяха пред гигантска сребриста порта. Беше толкова проста, колкото всичко друго бе натруфено.

От двете и? страни стояха двама стражи в пълна огледална броня, въоръжени с мечове и дълги почти колкото самите тях мускети.

— Командир Железни — поздравиха стражите.

— Стигнахме — повтори Железни и бутна Кип навътре. — Сега ще се запознаеш с Месомелачката.

36.

Срещите с Дазен винаги бяха упражнение по заблуда.

Сърцето на Гавин се беше свило. Трябваше да убие брат си още преди години. Колко просто би било. И все още можеше да бъде. Достатъчно бе да престане да пуска хляб в шахтата. И проблемът му щеше да изчезне. Мислеше си за това всяка сутрин, след всяка безсънна нощ. Но това беше брат му. Не го бе убил в разгара на битката, как би могъл да го убие хладнокръвно сега?

Седем години, седем цели.

Вече три пъти бе слагал в списъка „Кажи всичко на Карис.“ Не само, че я обича. А и за това. Че Дазен не е мъртъв, че е тук. Че толкова много неща са построени върху лъжи. Тя заслужаваше да знае. Но не биваше. Защото ако знаеше, това можеше да ги помири и да ги направи щастливи заедно… или да докара нова война, която да погълне Седемте сатрапии.

— Здравей, братко — каза Гавин. Усещаше хладния въздух върху кожата си, с неизбежния мирис на смола и камък. Стегна се в очакване на отговора. В края на краищата брат му също беше Гайл. И за разлика от него, нямаше за какво друго да мисли освен какво ще му каже следващия път, когато дойде да го види. Както и, разбира се, да замисля бягство. След шестнайсет години повечето хора биха се предали, но не и един Гайл. Това бе тяхното наследство: абсолютната, нелогична вяра в превъзходството им над другите. „Благодаря ти, татко.“

— Какво искаш? — попита Дазен с дрезгав от рядката употреба глас.

— Знаеше ли, че по време на войната съм заченал копеле? Аз самият го разбрах преди месец. За мен беше не по-малка изненада, отколкото за всички други, но по време на война става какво ли не, нали? Карис, разбира се, беше бясна. Не искаше да дели леглото с мен три седмици, но, как да ти кажа… сдобряването с нея винаги е било толкова хубаво, че почти ми се иска да се караме. — Погледна нагоре и наляво и се усмихна за миг, сякаш на някакъв личен спомен.

Беше важно да наслояваш лъжите, когато си имаш работа с един Гайл. В общуването с брат си през годините Гавин си бе изградил алтернативен живот. Двамата с Карис бяха женени, но нямаха деца — болка, която го човъркаше постоянно и бе повод за конфликт с Андрос Гайл, който искаше от него да зареже Карис и да си намери жена, способна да му даде наследници. Издаваше тези подробности бавно, неохотно, като караше брат си да полага усилия, за да ги разкрие. А после, всеки път, можеше да пусне още информация, за да види дали брат му изглежда объркан от лъжите, или ги презира.

На лицето на Дазен бе изписана гадна усмивка.

— Е, коя беше? Знаеш ли дори името и?? Тя разполага ли с доказателство?

Подстрекаваше го с надеждата Гавин да му издаде нещо срещу нищо. И би го заподозрял, ако той го направеше. Но Гавин каза:

— Лицето му е достатъчно доказателство. Одрал е кожата на Севастиан.

Дазен пребледня.

— Не вкарвай Севастиан в лъжите си, чудовище! Не смей!

— Осиновихме момчето. Казва се Кип. Добро дете. Умно. Талантливо. Малко недодялано, но с възрастта ще му мине.

— Не ти вярвам. — На Дазен като че ли му призля. Може и да не вярваше, но беше на косъм. — Коя е майката?

Гавин сви рамене, като че ли това нямаше значение.

— Лина.

— Лъжеш! — изръмжа Дазен и удари с длан по синия луксин, който ги делеше. — Карис никога не би приела копелето на онази курва! — Това бе истинска ярост, след шестнайсет години киснене в спокойната синя светлина, нещо дълбоко, пламенно и прекалено внезапно, за да е фалшиво.

Което подсказваше на Гавин три неща. Но някои цели се постигат по-лесно чрез заблуда.

— Тя имаше кутия от палисандър — рече той, — горе-долу толкова дълга. Знаеш ли какво съдържаше?

Изражението на Дазен му подсказа, че е сбъркал. Затворникът дръпна глава назад, зашеметен, после върху лицето му се смениха объркване, надежда и накрая смях. Това бе неподправена радост. Дазен продължи да се смее, клатеше глава, удължаваше смеха, къпеше се в него. Подпря се на синия луксин между тях, но този път естествено, уверено.

— Ето какво ме измъчва повече от всичко друго — каза той. — Повече от твоята измяна. Повече от твоите убийства. Повече от жестокостта ти да ме затвориш вместо просто да ме убиеш. Повече от това, че ми открадна Карис. Повече от всичко останало, взето заедно. Как така никой не е забелязал?

— Няма да минаваме пак през това, мъртвецо — рече Гавин. — Като не искаш да разменяме информация, хубаво. Аз ще си вървя.

— Ето каква размяна ти предлагам. Изречи го на глас и ще ти кажа всичко за кинжала.

„Кинжал ли?“ Дазен умишлено беше пропуснал тази подробност. Мамка му! Сърцето му се сви, гърлото му се стегна. Стана му трудно да диша — и още по-трудно да запази лицето си безизразно.

Тук нямаше никой. Никой не би могъл да го подслуша, ако го каже на глас. А и тази информация не беше нова. Ако можеше да получи нова информация срещу стара, това не бе загуба. Но се чувстваше все едно губи.

Гавин навлажни устни.

— Аз съм Дазен Гайл и откраднах живота ти.

— Как го направи, Дазен? Как така никой не забеляза?

„Взех дрехите ти и излязох от пламъците при Разцепената скала. Лицето ми беше подуто от двубоя ни. Вече си бях направил белег като твоя и си бях подстригал косата като твоята. Просто започнах да давам заповеди и твоите хора станаха мои.“

— Просто се държах като егоистичен задник и всички предположиха, че аз съм ти — каза той с престорено равнодушие.

Затворникът се засмя.

— Е, това е някакво начало. Чувството е хубаво, нали? Казват, че изповедта била полезна за душата.