Черната призма - Уийкс Брент - Страница 51

Дазен — Гавин! — се озъби.

— Сега… кажи за кинжала.

— Това е моето отмъщение, братчето ми — рече затворникът. — Това е сладката песен на победата. Това е жилото в нощта. Сухотата в костите ти. Безсънието и ужасите. Това е твоята гибел и моята свобода, Дазен. Това е краят на всичките ти лъжи.

— А аз явно съм чул едва началото на твоите — рече с насмешка Гавин. Брат му лъжеше. Трябваше да лъже. Просто се опитваше да го разтревожи. Беше окован, но не и глупав. Затворен, но не и беззъб.

Истинският Гавин се засмя.

— Не, виждаш ли, най-хубавото в случая е, че не се налага да лъжа. Какво ще правиш, малки братко? Не ти стиска да ме умориш от глад. Не, просто ще гледаш как краят ти идва. Смъртта ще изтегли меча си, а ти ще стоиш и няма да правиш нищо. Това винаги е бил твоят начин. — Той пак се засмя. — Нямам какво повече да ти кажа. Върви си.

Дазен трепереше. Всяка изречена от брат му дума докосваше дълбоко заровени спомени. Как веднъж по-големият брат на Карис, Родин, се беше зарекъл, че ще го пребие, а Дазен просто стоеше и чакаше, без наистина да вярва, че Родин ще го направи, докато не стана прекалено късно. Ужасните сънища, които имаше като дете и за които по-големият Гавин му се присмиваше. Дори как го пренебрегваха, което Дазен винаги бе мразил. Да го прокълне Оролам дано, Гавин открай време познаваше пролуките в бронята му. Дазен поклати глава.

Не, сега той беше Гавин. Маската трябваше да е пълна, дори и в собствените му мисли. Непрекъснато. Дазен беше един друг живот. „Дазен“ беше окаяникът от другата страна на луксина. Дазен беше слабият копелдак, който се опитваше да ядоса Гавин толкова, че да го убие. Да, точно така. Затворникът беше изпълнен с ужас, слаб. Беше една празна черупка. Опитваше се да предизвика Гавин да го убие, защото не можеше да събере кураж за самоубийство. Това бе всичко.

Човекът, който Гавин бе някога, щеше да убие затворника и да сложи край на тази история. По време на войната Дазен бе станал безмилостен. Обичаше трясъка на оръжията, плискащата кръв. Обичаше властта си над другите хора. Дазен би смазал онези, които въстанат срещу него. Но сега, като Гавин, не искаше да се връща към онова състояние. Не искаше да достави на брат си това удоволствие.

— Е — каза Гавин. — Както винаги, ми беше много приятно, но става късно… — разбира се, едва бе настъпило пладне, но той обичаше да кара истинския Гавин да се чуди колко точно дезориентиран е тук долу, — … а и Карис тази вечер е нетърпелива. Изтръгна от мен обещание, че няма да я карам да чака. — „Това е, задето си я мамил и остави аз да се оправям с бъркотията, копеле такова!“ — Така че приятна вечер, „Дазен“.

— Лъжите ти вече се разпадат, Дазен — каза затворникът. — Не преставаш да се чудиш кой ли вече знае и какво ли кроят против теб. Сладки сънища.

— Има и по-лоши неща, отколкото да се събудиш от кошмар и да се озовеш в обятията на жената, която обичаш. Например да се събудиш в килия. Сладки сънища и на теб, братко. — Гавин докосна стъклото и то потъмня. Килията отново започна бавното си въртене, за да потъне в земята.

Гавин се подпря на студената стена и се опита да успокои препускащото си сърце. Идването му тук не беше напразно: бе научил някои неща от брат си. Първо, той наистина бе мамил Карис. Кип беше копеле на Гавин. Второ, Гавин бе познавал майката на Кип — и тя не беше проститутка. Ако беше, той щеше да каже: „Карис никога не би приела копелето на една курва.“

Вместо това бе казал „Карис никога не би приела копелето на онази курва“, което означаваше, че използва думата като обида, а не като определение. Трето — освен ако не беше много, много по-умен, отколкото смяташе Гавин, което бе възможно, — истинският Гавин все още не получаваше информация отвън.

Ето защо Гавин бе изложил всички тези лъжи в минало време: откриването на Кип, месец без да дели леглото си с Карис, вече взети решения за отглеждането на момчето. Ако някой му предаваше новини, затворникът щеше да е объркан от времевото несъответствие — което наглед не служеше на никаква цел, така че той не би очаквал да е лъжа. Разбира се, Гавин не очакваше брат му да изрази на глас объркването си, но се надяваше да го забележи в очите му. Объркване нямаше.

Значи Дазен не получаваше информация отвън, което означаваше, че не заговорничи с този Цветен принц, който и да бе той. Значи Цветния принц просто разпространяваше своя версия за Войната на Призмите, за да всява разкол. Целият свят смяташе, че Гавин е спечелил, и на Цветния принц не му харесваше как са се извъртели нещата, затова се преструваше, че е в съюз със загубилия брат — за когото нямаше представа, че е още жив. Значи този Цветен принц беше лъжец, а не фанатик, който знае истината.

Което означаваше, че има само едно място, където би могъл да се намира: Тирея. Или Цветния принц бе самият крал Гарадул, или двамата бяха свързани.

„Благодаря ти, братко. Много ми помогна. А едно време беше по-добър в лъжите от мен.“

Но след като килията най-сетне легна на мястото си, той провери и препровери цялата си хроматургия. Нямаше нищо нередно. И все пак, докато се издигаше по шахтата, изплувайки от вечната нощ, трепереше. Беше в капан не по-малко от Гавин.

„Бих могъл просто да спра да го храня. Дори не се налага да правя нещо. Мога просто да замина някъде и да кажа на Марисия да не пуска оцветен хляб в шахтата, докато ме няма. Той просто ще… умре.“

Спомни си как, като бяха деца, Дазен се бе покатерил на лимоновото дръвче, за да докаже, че може да прави всичко, което може да прави и по-големият му брат — и бе паднал. Помислиха, че си е счупил глезена. Гавин го бе носил по целия път до дома. За възрастен човек това бе дреболия, но усилието докара Гавин до сълзи. Той обаче отказа да се предаде. Малкият му брат не бе забравил това.

А сега малкият брат се канеше да убие хладнокръвно този човек, без дори да има куража да се изправи лице в лице с него?

„Стига. Целият свят знае, че брат ти е мъртъв. Ти си всичко, което познават. Освен това не бива да се разсейваш. Трябва да кажеш на Спектъра, че си започнал война. А после да ги убедиш да я водят по твоему.

Имам шанс. Докато Бялата е в добро настроение.

Освен ако…

О, Гавин Гайл, понякога играеш много сложна игра, нали?“

Ухили се на себе си. Седем години, седем цели. Една невъзможна награда. Един малък провал би могъл да му осигури неговия най-голям успех.

Върна се в стаята си и тъкмо подреждаше всичко на мястото му, за да скрие отвора към шахтата, когато на вратата се почука. Той затвори гардероба в мига, когато Бялата отвори.

— Радвам се да те видя, лорд Призма! — каза тя.

Гавин болезнено осъзнаваше бъркотията пред себе си и изгарянето на гърба на ризата си — изгаряне, за което не разполагаше с добро обяснение, ако тя го види.

— И аз теб, върховна господарке — отвърна той с усмивка. — Тъкмо исках да си поговорим, ако можем да се видим за няколко минутки, може би в покоите ти?

Орея Пулор го изгледа остро.

— Боя се, че ще трябва да го отложим. В момента те чака един клас. Клас, на който обеща да изнесеш урок. — Носът и? трепна. — Да не си горил нещо тук?

— Хм, да? — рече Гавин. Прозвуча като въпрос. По дяволите!

— „Хм, да“?

Гавин прочисти гърлото си.

— Да.

Тя зачака.

Той не каза нищо повече.

— Добре тогава. Дръж се като малко дете, щом искаш. Мислех, че си отишъл да се погрижиш за онзи цветен бяс.

Аха, беше ядосана, защото мислеше, че е пренебрегнал мисия и това може да означава загинали хора. А е била сигурна, че щом става дума за син бяс, той ще отиде незабавно. И не знаеше защо е свикал Спектъра. На Бялата не и? харесваше да я държат на тъмно.

— Смятай го за свършено — рече Гавин. Което тя щеше да изтълкува като опит да я разкара. Но не знаеше как да не и? каже за плъзгуна.

След като вече го бе показал на момчето и Карис, не очакваше да запази тайната още дълго, но пък това щеше да е важен разговор, а той не бе готов за него.