Черната призма - Уийкс Брент - Страница 54

— Той пристигна днес — каза магистър Ариен на наставница Варидос. — Самият Призма нареди да го изпитаме веднага. Още не знае правилата.

— Продължете изпита — заповяда наставницата.

Кип и магистър Ариен хвърлиха поглед към лукслорд Черни. Кип предполагаше, че на теория лукслордът е с най-висок ранг сред присъстващите, но мъжът само сви лекичко рамене, сякаш не си заслужаваше да спори. Махна им с ръка да продължават.

Магистър Ариен седна отново, извади щипци и с тяхна помощ сложи на масата нови дванайсет плочки — само че тези бяха в еднакъв тъмночервен цвят. Кип премигна. Магистър Ариен му подаде щипците. „Хм, защо?“

Кип посегна с ръка към една плочка и тогава разбра. Усещаше топлината, излъчваща се от нея. Какво, трябваше да види разликата в топлината ли? Втренчи се в плочките, сякаш само със силата на волята си можеше да изтръгне истината от тях.

Времето пълзеше бавно. Кип започна да се отплесва. Зачуди се дали Лив Данавис е тук. О, не, щеше да се наложи да и? каже!

„Здрасти, Лив, много се радвам да те видя. Баща ти е мъртъв.“

Страхотно. Кип се замисли за пламъците, бушували в селото му, за онзи притеглящ и неговия чирак, които мятаха огнени кълба. За скока от водопада, как тичаше в пълен мрак, отпускайки очите си, за да може да вижда по-добре, вместо да ги напряга. „О, Оролам, наистина съм прост!“

— Добре, достатъчно — обади се лукслорд Черни.

— Не, чакайте! Чакайте! Аз само… само… — Кип се взря отново в плочките. „Хайде, очи, отпуснете се!“ Той остави фокуса си да се разсее и изведнъж ги видя ясно. С помощта на щипците за няколко секунди избута всяка плочка на правилното място, от най-горещата до просто топлата. На това ли го учеше майстор Данавис? Никога с нищо не бе издавал, че това, което показва на Кип, не е нормално. Невероятно.

Мисълта за бояджията остави в стомаха на Кип някаква пустота. Майстор Данавис винаги се бе отнасял добре с него. Измисляше му задачи, които вероятно би могъл да свърши по-бързо сам, просто за да му даде малко пари. А сега бе мъртъв, като всички в Ректън.

Кип се надяваше майстор Данавис да е отнесъл някои от копелетата със себе си.

— Към края ли сме вече? — попита той грубо. Искаше да остане сам. Беше прекалено уморен, в емоциите му цареше хаос, а сега, когато бе получил миг отдих, без да бяга от войници или разбойници или да го замерят с магии, реалността на случилото се в Ректън се опитваше да го връхлети и да го смаже.

— Не — каза дъртото плашило. После подхвърли на Ариен, която бе обърнала само половината от плочките: — Не си прави труда, момиче. Подредил ги е правилно всичките. Покажи му надвиолетовите.

Магистър Ариен хвърли поглед към лукслорд Черни, който изглеждаше невъзмутим, и прибра горещите плочки. После извади последните, оцветени в еднакво тъмновиолетово.

„Отпуснах си очите, за да видя единия край на спектъра, значи…“ Кип напрегна очи, колкото можеше, и цветовете се откроиха. Някой бе написал букви на всяка плочка. Надписът гласеше: „Добре свършено!“

Кип се засмя. Подреди ги набързо.

Магистър Ариен погледна наставница Варидос.

— Защо ме гледаш, глупачко? — попита Старицата. — Аз не мога да виждам надвиолетово. В другия край на спектъра съм.

Младата жена се изчерви и обърна плочките. Бяха подредени правилно.

— Честито, момче — рече наставница Варидос. — Можеш да станеш градинар на някой сатрап.

— Какво? — попита Кип.

— Това е една от възможните употреби на човек с отличен усет за цветовете и стъпка нагоре за теб, тиреецо.

Вратата се отвори и влезе командир Железни.

— Какво става?

— Тъкмо свършихме с изпита на кандидата — обясни магистър Ариен. — Той е пълноспектърен суперхромат!

— Губите му времето с плочки? Не ми пука какви цветове може да вижда, искам да знам какво може да притегля. Къде е онзи идиот изпитващ, с когото започнах? Казах му да пусне Кип през Месомелачката.

— Ще пуснете неопитен кандидат през Месомелачката? — попита наставница Варидос.

— Чакайте, това не беше ли Месомелачката? — попита Кип.

— Чувстваш ли се смлян на кайма? — попита Железни.

— Ще пуснете неопитен кандидат през Месомелачката? — повтори наставница Варидос.

— Той си тръгва на сутринта. Призмата иска да знае какви са му способностите, преди да заминат.

— Това е крайно необичайно — каза наставницата. — Кое е това момче?

— Ей, аз съм тук — обади се раздразнено Кип.

— Обичайно или не, няма значение — рече Железни. — Вие и тази магистърка можете ли да помогнете за изпитанието, или не?

— Аз ли? — попита разтревожено магистър Ариен. — Не мисля, че…

— Можем… — започна наставницата.

— Добре. Тогава… — каза Железни.

— … но настоявам първо да разбера кой е той.

— Тук съм! — обади се пак Кип.

— Не ми повишавай глас, момче — сопна се наставницата и насочи костелив пръст към носа му.

— Кой си ти, момче? — попита тихо лукслорд Черни, докато гласовете продължаваха да се повишават.

— Май наистина бих предпочела да не помагам с Месоме… — казваше Ариен.

— Не сте в положение да настоявате, наставнице… — казваше Железни на старицата.

— Аз съм Кип Гайл! — изкрещя Кип. — Аз съм копелето на Гавин Гайл, Кип.

Възцари се тишина.

Кип местеше поглед от едно лице на друго. Лукслорд Черни изглеждаше просто шокиран. Магистър Ариен изглеждаше потресена до сълзи. Командир Железни изглеждаше кисел. Наставница Варидос изглеждаше странно доволна.

— Аха — каза тя. — В такъв случай ще пристъпим веднага към Месомелачката. Момиче — заповяда тя на Ариен, — върви да приготвиш стаята. Повикай изпитващите. — Погледна Кип. — Е, значи в крайна сметка може и да не станеш градинар.

„Върви се надупи на някоя ограда“, каза Кип… но само наум.

38.

Лив Данавис изкачи последните стъпала до покрива на Хромария и се огледа нервно. Вървеше начело в късата редица на съученичките си и носеше стола си вдигнат неудобно високо, за да не се закачи в стръмните стъпала. Отначало си помисли, че площадката е празна, но после го видя. Нейната цел. Последният и? шанс.

Призмата стоеше точно на ръба на покрива, приведен навън, и гледаше на изток, покрай червената кула, към корабите в Сапфирения залив.

Макар че Гавин Гайл бе два пъти по-стар от седемнайсетгодишната Лив, фигурата му, очертана в следобедното слънце, изглеждаше чудесно. Раменете му бяха широки, кръстът тесен, а ръцете мускулести. Медната му коса се развяваше. Той притежаваше онази странна комбинация, необичайна дори сред знатните родове на Седемте сатрапии, от червена коса и силно загоряла кожа — вместо луничава, която би го обозначила като Кървав горянин. Можеше ли да е вярно? Можеше ли този мъж да е баща на Кип?

— Лив! Мърдай! — изсъска Вена.

Лив се сепна. Стоеше в горния край на стълбите и препречваше пътя на целия клас. Изчерви се и забърза напред. Знаеше, че е лош знак, когато завеяната Вена забележи нещо. Страхотно! Лив не се съмняваше, че поведението и? ще бъде коментирано. Ако не от магистър Златотрънска, то със сигурност от някои не толкова приятелски настроени момичета от класа.

Докато шестте момичета заемаха местата си — в класа нямаше момчета, — Призмата се обърна, отдалечи се от ръба на покрива и застана пред тях. Също както в класната стая — макар че за щастие дните на зубрене по учебници отдавна бяха отминали, — Лив зае място на втория ред, прибавяйки образа си на Беднячка към Завеяната артистка Вена и Дъщерята на дребен търговец Арана. Момичетата, които някак си въплъщаваха красота, богатство, връзки, благороден произход, надменност и дарби само в три тела, заеха предния ред, както винаги държаха да правят. Магистър Златотрънска, само три години по-възрастна от ученичките си, изпълняваше всичките прищевки на въпросните момичета.

Гавин Гайл застана пред класа и каза:

— Здравейте, ученици. — Това беше обичайният поздрав на учителите.

— Здравейте, магистре — отвърнаха автоматично те в един глас, без да се замислят дали не трябва да се обръщат към него с някаква друга титла. В края на краищата той бе Призмата.